Фаворит
Шрифт:
Клем ми подаде подплатената с олово дреха за претегляне. Изгледах търпеливото му, набръчкано лице и си помислих; „Не, не си ти.“
В известен смисъл бе подло да го подозирам само защото Клем чуваше всичко и всяко по-значително нещо, което се вършеше по състезанията, не можеше да избяга от вниманието му. Някои от момчетата го наричаха „оракул“…
Дружески удар по гърба прекъсна разсъжденията ми.
— Търсач, стари ми врабецо, как върви детективската работа? — викна Сенди, като спря, закрепил седлото си на едно коляно, докато разкопчаваше
— Пенсиониран — усмихнах се.
— Вярно? След такива първокласни резултати?
— Връщам се към конните надбягвания. Това не е толкова рисковано.
Дружелюбният поглед на Сенди се спря на белега на бузата ми.
— Добре дошъл при малките си илюзии, човече — каза той. — Ще си промениш мнението, когато си потрошиш толкова кости, колкото аз. — Той намота подпръгите около седлото и с каска, бутната силно назад на главата му, продължи да говори с веселия си глас, който караше главите да се обръщат като към магнит, и продължи пътя си.
От съблекалнята виждах добре гърба на Дейн, обърнат напълно и съзнателно към мен. Докато беше говорил с някого, ни бе зърнал с Кейт, когато се връщахме от паркинга на конските фургони. Добре беше огледал блесналите ни лица, преди да разберем, че ни вижда, и нямаше нужда да му обясняваме. Поздрави Кейт с две къси изречения, но на мен не каза и дума.
Минах зад неподвижния му гръб и излязох на поляната пред конюшните. Той ме последва. Пит тренираше двата коня, които яздехме, и двамата трябваше да идем при него.
Пит радостно подскочи:
— Алън, Кейт ми каза новината. Поздравления!
Дейн му отправи леден поглед и той забързано започна да коментира гонките. Заприказва за ездата на Дейн и аз се разсеях.
На десетина метра от нас стоеше непоклатим Клифърд Тюдор и местеше пура из устата си, обяснявайки нещо на своя жокей и треньор. Странно, помислих си, колко пъти съм се срещал с този човек. Наблюдавах го как прави отсечени жестове с мургавите си ръце, за да подчертае мисълта си, и мярнах младия жокей, наследникът на Джо, да мръщи чело силно разтревожен.
После погледът ми спря на сър Кресуел Стамп, който наблюдаваше как недружелюбният му син Дейвид се качва на седлото, преди да заеме съдийското си място в трибуната на комендантите. Около него имаше група от притежатели на коне и треньори, които обсъждаха планове, споделяха надежди, даваха указания на жокеите си (и контрауказания) и пресмятаха за последен път залозите.
Познавах толкова много хора. И толкова много харесвах. Кой от тях… не беше това, което изглеждаше?
Пит ми помогна да яхна Лъч и мигом се оказах на тесния му гръб. Махнах на Кейт, която стоеше до перилата на парадния ринг, и поех в лек тръс към стартовата позиция.
Наблизо бързо мина Дейн и обърна глава към мен.
— Да пукнеш — каза със студен поглед той, като дръпна юздите на коня си, за да ме отмине и да не мога да отвърна. Оставих го. Или беше пийнал повече, или съвсем не; и в двата случая не можех нищо да направя.
В
Сенди разкопча подпръгите, нагласи седлото и ги стегна отново. Зяпах към него, вместо да се съсредоточа изцяло върху Лъч, така че това, което стана, беше изцяло по моя вина.
Един помощник плесна под носа на коня ми белия флаг, с който трябваше да сигнализира, че всички са готови за старт.
Моят скачач — новобранец очевидно — се стресна и се вдигна на задните си крака като циркаджийски кон, извъртя се и ме хвърли на земята. Паднах почти на гръб, размахвайки крака и ръце, и видях как Лъч вдига копита и се спуска напред по пистата.
Няколко секунди лежах, докато си поема дъх, а Сенди дойде да ми подаде ръка, като се смееше и правеше гадни намеци за внезапното ми срутване.
Внезапно ме обхвана изключително странна сънливост и сетивата ми започнаха да ми правят фантастични номера. Както лежах под пролетното слънце, усетих как дъжд шиба лицето ми. Натъртено, но не наранено, тялото ми бе обзето от пристъп на страшна болка. Изглежда, в съзнанието ми се смесиха минало и настояще и две съвсем различни събития някак ставаха по едно и също време.
Зяпнах лицето на Сенди. Това беше познатата беззъба усмивка, защото изкуствените предни зъби бяха махнати за по-сигурно; изражението му бе безгрижно весело. Слънцето обливаше лицето му в светлина. И същевременно видях същото това лице, наведено към мен в шибащия дъжд с жестоки очи и мрачно стисната уста. Чух глас, който казваше: „Ти, досадно копеле, може би ще се научиш да си гледаш работата.“ Протегнах инстинктивно ръка към бузата си, за да се предпазя от стоварващия се ритник…
Погледът ми се проясни и концентрира. Сенди и аз се гледахме право в очите един друг, като че ли тук се водеше битка. Той отпусна ръката, протегната да ми помогне, и дружелюбната физиономия се смъкна от лицето му с ловкостта на актьор, който вече си е изиграл ролята.
Усетих, че още държа ръката си на бузата. Пуснах я надолу, но жестът беше достатъчно красноречив. Бях си спомнил какво се бе случило при препятствието в Бристол и Сенди го разбра.
Силата се върна в крайниците ми и скочих на крака. Отговорникът по старта погледна с едва скривана досада часовника си и попита дали всичко е наред. Отвърнах, че да, и се извиних, че забавям гонката. Някъде надолу по хиподрума някой бе хванал Лъч и сега го връщаха към стартовата вратичка.
Сенди, който очевидно не бързаше да яхне коня си отново, стоеше пред мен.