Цар Плъх
Шрифт:
Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.
— Аз ли?
— Ти, ами.
— Не знам — промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.
Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.
— Мастърс — рече той, — благодаря ти за онова нещо.
— За кое нещо?
— Дето ми каза какво си прочел на парчето вестник. Дойдох просто да ти благодаря и да ти дам малко тютюн.
Мастърс напрегна паметта си.
— А, това ли? Не е честно
И умря.
Доктор Кенеди се приближи и с безразличие придърпа грубото одеяло над главата му.
— Приятел ли ти е? — попита той Царя и го изгледа с ледени очи иззад рунтавите си вежди.
— Зависи от гледната точка, сър — учтиво отвърна Царя, после взе тютюна и го сипа обратно в табакерата си — на Мастърс вече не му трябваше.
— Отърва се — каза лекарят. — Поне няма да го боли.
— И така може да се каже, полковник. От какво умря.
— От малодушие.
Лекарят подтисна прозявката си. Зъбите му бяха мръсни и пожълтели, косата провиснала и мазна, а ръцете — розови и безупречно чисти.
— Липсваше му воля за живот, значи.
— И така може да се каже — смръщи се лекарят. — Ти обаче няма да умреш от това.
— Никога, ей богу…
— А тебе какво те прави толкова несломим? — попита доктор Кенеди и в гласа му прозвуча омразата, която изпитваше към това огромно тяло, излъчващо здраве и сила.
— Не ви разбирам… сър.
— Защо на тебе все ти е добре, а на другите — не.
— Ами просто имам късмет — отвърна Царя и понечи да си тръгне, но полковникът го дръпна за ризата.
— Не може да е само късмет, не може. Ти сигурно си дяволът, пратен да ни изкушава. Ти си вампир, мошеник и крадец…
— Вижте какво, никога през живота си не съм крал, нито съм лъгал и няма да търпя такива приказки.
— Тогава кажи как го правиш? Как? Това искам да знам. Не разбираш ли? Ти си отговорът за всички нас. Какъв си — светец или изверг, само това искам да знам.
— Вие не сте с всичкия си — издърпа ръката си Царя.
— Единствено ти можеш да ни помогнеш…
— Помогнете си сами. Аз се грижа за себе си, вие се грижете за вас си. — После изведнъж забеляза, че бялата престилка виси като на закачалка над хлътналия гръден кош на доктор Кенеди и му подаде от пакета цигари: — Ето запалете. Успокоява нервите… сър.
Завъртя се на пети и се отдалечи, потръпвайки. Мразеше болниците, мразеше вонята им, болестите, безсилието на лекарите.
Царя презираше слабите. „Ама и тоя доктор, като го гледам така, май скоро ще опъне петалата — мислеше си той. — Луди като него не изкарват дълго. Също като Мастърс, горкият! Макар че Мастърс не беше за съжаление — просто си беше слаб и не ставаше за нищо. Светът е джунгла — оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма.“ Доктор Кенеди не откъсваше поглед от цигарите и благославяше късмета
— Вземи — подаде му той цигарата.
— Ами вие, доктор Кенеди?
— Аз не пуша.
— Блазе ви.
Джони дръпна веднъж, закашля се и изхрачи кръв. Напънът сви червата му и от тях бликна рядка кръв — отдавна не можеше да се задържа.
— Докторе — помоли той, — сложете ми ботушите, моля ви. Трябва да стана.
Кенеди се огледа уморено, без да става от ръба на леглото. Наоколо не се виждаше добре, защото нощем внимателно затулваха светлината и в отделението цареше полумрак.
— Няма никакви ботуши — рече той и впери късогледите си очи в Джони.
— Е, какво да се прави…
— Какви бяха ботушите ти?
Няколко сълзи преляха и се търкулнаха по бузите на Джони:
— Толкова се грижех за тях. Само те ми бяха останали.
— Искаш ли още една цигара?
— Не, още не съм свършил тая — отвърна Джони и безсилно се отпусна в подгизналото легло. — Все пак жалко за ботушите.
Доктор Кенеди въздъхна, свали си обувките, които отдавна бяха останали без връзки, и му ги нахлузи.
— Аз имам други — излъга той, стъпи бос на пода и се изправи — болеше го гърбът.
Джони размърда пръстите на краката си, за да се наслади на усещането от допира до грубата кожа. Опита се да погледне обувките, но не му достигнаха сили.
— Умирам — рече той.
— Да — отвърна полковникът. Навремето — имало ли бе някога такова време наистина? — в такива моменти изваждаше на бял свят цялата си лекарска етика. Но сега нямаше смисъл.
— Всичко е нахалост, нали докторе? Двайсет и две години и после нищо. От нищото пак в нищото.
Лек полъх на вятъра предизвести близостта на утрото.
— Благодаря за обувките — рече Джони. — Винаги се заричах, че обувки ще имам. Човек трябва да има обувки.
И издъхна.
Доктор Кенеди свали обувките от краката му и отново си ги нахлузи.
— Санитар! — провикна се той, като видя един на площадката.
— Да, сър — отзова се бодро Стивън и се запъти към него с ведро изпражнения в ръка.
— Повикай да го отнесат. А, да, и вземете също леглото на сержант Мастърс.
— Няма да смогна с всичко, сър — каза Стивън и остави ведрото на пода. — Трябва да занеса три подлоги на номер десет, двайсет и три и четирийсет и седем. Пък и бедният полковник Хътън хич не е добре. Трябва да му сменя превръзката. — Стивън хвърли поглед към леглото и поклати глава: — Трупове, навсякъде трупове.
— Такава ни е работата, Стивън. След като не можем да направим нищо друго за тях, длъжни сме поне да ги погребем. И колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре.
— Така е. Горките момчета!