Бяла смърт

Кемпрекос Пол

— Изгубихме ви достатъчно време — каза Гамей.

— В никакъв случай. Беше огромно удоволствие да говоря с вас. Надявам се да се видим пак.

Трокмортън помоли да направи копие на видеозаписа и след няколко минути Пол и Гамей бяха в таксито на път към хотела.

— Интересен следобед — каза Пол.

— Доста по-интересен, отколкото си мислиш. Докато с Трокмортън копирахме касетата, го попитах кой е работодателят на Баркър. Реших, че няма да е зле да имаме още някоя следа. Той каза, че името на фирмата е „Аврора“.

— Хубаво име. — Пол се

прозя. — И какво друго?

Гамей загадъчно се усмихна.

— Каза, че е дъщерна фирма на по-голяма компания.

Пол примигна.

— Само не ми казвай…

Тя кимна.

— „Океанус“.

Той се замисли, после каза:

— Опитах се да го погледна така, сякаш създавам компютърна графика, но проблемът по-скоро прилича на детски пъзел с картинки. Баркър е едната точка, а типовете, които се опитаха да ни убият — друга. Ако успеем да ги свържем, ще започнем да придобиваме представа за общата картина. Така че ходът на нашите действия е съвсем ясен.

— И той е? — скептично попита Гамей.

Пол се усмихна криво.

— Да получим още точки.

23

Предложеното от Райън място на срещата се намираше само на няколко минути от централата на НАМПД. Остин мина по булевард „Джордж Вашингтон“ до знака с надпис „Теодор Рузвелт Айланд“, паркира колата, мина по моста за пешеходци над тесния канал и се озова в мемориала „Рузвелт“ — широк площад с ниски пейки по края. Райън стоеше с гръб към бронзовата статуя на президента и явно се оглеждаше за Остин.

Махна му с ръка.

— Благодаря, че дойде, Кърт.

Обърна се и се загледа в статуята. Рузвелт стоеше с широко разкрачени крака и вдигнат във въздуха юмрук.

— Старият Теди ме вкара в тая луда работа. Поставил милиони акри под федерална закрила, спасил застрашените птици от ловците на пера и направил Големия каньон национален парк. Не се страхувал да използва закона докрай, когато ставало въпрос за доброто на всички. Всеки път, когато имам съмнения относно делата си, си мисля как стои тук и гледа тлъстите котки.

Остин изпита странното чувство, че Райън позира за фотографски сеанс.

— Не мога да повярвам, че изобщо изпитваш съмнения; Маркъс.

— О, изпитвам,и още как. Особено когато мисля за задачата, която сам си създадох — да защитавам световния океан и живеещите в него създания.

— Доколкото си спомням митологията, мястото на морския бог е било заето през последните няколко хилядолетия.

Райън се усмихна като виновно дете.

— Да, сигурно понякога изглежда, че се правя на божество. Но пак от митологията знаем, че боговете обикновено сами се назначават на местата си.

— Ще си го припомня, ако някой ден изгубя работата си в НАМПД. Тери ми каза, че искаш да говорим за нещо важно.

— Да — каза Райън и погледна над рамото му. — Всъщност ето я и нея.

Тери вървеше през площада заедно с някакъв младеж, който според преценката на Остин бе на възраст под двадесет и пет. Имаше червеникавокафява

кожа, широко лице и изпъкнали скули.

— Радвам се да те видя, Кърт — каза Тери и протегна ръка. Държеше се делово пред останалите, но очите й издаваха, че не е забравила целувката за лека нощ в Копенхаген; или поне му се струваше, че е така. — Това е Бен Найтхоук, помощник-изследовател в офиса ни.

Райън предложи да се преместят в края на мемориала и когато се увери, че могат да разговарят на спокойствие от мотаещите се туристи, мина направо на въпроса.

— Бен е открил важна информация за „Океанус“.

Райън кимна и младият индианец започна да разказва историята си.

— Аз съм от едно село в Северна Канада. То е доста отдалечено, на брега на едно голямо езеро, и обикновено районът е повече от спокоен. Преди няколко месеца майка ми ми писа, че някой купил голяма ивица земя от другата страна на езерото срещу селото. Според нея купувачът бил голяма корпорация. Искам, като завърша колежа, да работя за опазването на канадската гора, затова силно се заинтересувах, когато прочетох, че купувачите строели денонощно край езерото. Час по час долитали хеликоптери и хидроплани. Помолих я да ме държи в течение и за последен път получих вести от нея преди повече от две седмици. Беше много разтревожена.

От какво? — попита Остин.

— Не споменаваше. Пишеше само, че е свързано с работата от другата страна на езерото. Притесних се и тръгнах към дома, за да огледам. Семейството ми го нямаше.

— Искаш да кажеш, че са изчезнали? — попита Остин.

Найтхоук кимна.

— Цялото село е изчезнало.

— Канада е голяма страна, Бен. Къде се намира селото ти?

Найтхоук погледна към Райън.

— Като му дойде времето, Кърт — каза Райън. — Разкажи на господин Остин какво е станало след това, Бен.

— Тръгнах да ги търся — продължи Найтхоук. — Открих, че ги държат в плен от другата страна на езерото. Въоръжени типове караха мъжете от селото да работят — да разчистват земята около една голяма сграда.

— Знаеш ли кои са тези хора?

— Никога не ги бях виждал. Бяха с черни униформи. — Найтхоук погледна Райън, за да събере кураж, после продължи: — Звучи безумно, но когато стигнахме там…

— Кои „вие“?

— Заместникът ми Джош Грийн отишъл с Бен — обясни Райън. — Не се бой да разкажеш на господин Остин всичко, което си видял, независимо колко шантаво изглежда.

— Добре. — Найтхоук сви рамене. — Когато стигнахме, видяхме единствено гора и мястото, което разчистваха. След това сякаш от нищото се появи огромна сграда.

Той замълча, очакваше Остин да реагира със скептичен смях. Той обаче не отмести синьо-зелените си очи от него и само безстрастно каза:

— Продължавай.

— И така. Вместо дървета пред нас се издигаше гигантски купол. С Джош решихме, че прилича на ескимоско иглу, само че стотици пъти по-голямо. Докато гледахме, горната му част се отвори ето така — той събра шепи и ги отвори като черупка на мида. — Оказа се, че е хангар за цепелин.