Бяла смърт
Шрифт:
За разлика от повечето морски вълци, Сандекър не бе суеверен, затова Остин повдигна учудено вежда, когато адмиралът впери поглед в блестящото острие и промърмори:
— Това оръжие е вълшебно, Кърт. Сякаш живее свой собствен живот.
— И аз изпитах същото — каза Остин. — Когато го докоснах за първи път, през ръката ми сякаш мина ток.
Сандекър примигна, сякаш се освобождава от магия, и прибра меча в ножницата.
— Суеверни дрънканици естествено.
— Естествено. Какво ще правим с него?
— Лично за мен въпросът
— Роланд е мъртъв, а ако мумията, която видях, е на Диего, той едва ли ще предяви претенции към Дурендал в близко бъдеще.
— Нека да си помисля тогава. Имаш ли нещо против да го задържа за известно време?
— Не, макар че с негова помощ бих могъл да си пробия път из натрупаните бумаги.
Сандекър запали пурата си, метна кибритената клечка в камината и пусна познатата си крокодилска усмивка.
— Винаги съм намирал огъня за много по-ефективно средство за справяне с отпадъците на федералната бюрокрация.
Сандекър се обади след два дни. Гласът му пращеше в слушалката.
— Кърт, мини през кабинета ми за минутка. Вземи и Джо. Едни хора искат да се срещнат с вас.
Остин откри Дзавала в една лаборатория и му предаде съобщението на Сандекър. Стигнаха пред кабинета на адмирала едновременно. Секретарката им се усмихна и им махна да влизат. Сандекър ги посрещна на вратата и ги въведе в нервния център на НАМПД.
— Кърт. Джо. Радвам се, че дойдохте — възторжено каза той и ги хвана под ръка.
Остин се усмихна. Човек нямаше особен избор при подобно обаждане. Онези, които закъсняваха или изобщо не идваха, усещаха пълната тежест на адмиралския гняв.
В кабинета бяха Балтазар Агирес и двамата му синове. Балтазар изрева от радост, здрависа се енергично с Остин и едва не счупи ръката на Дзавала с мощното си стискане.
— Помолих господин Агирес и синовете му да се отбият, за да им благодарим за помощта им в Канада — каза Сандекър. — Тъкмо им разказвах за успеха ти.
— Нямаше да успеем без помощта ви — каза Остин на Агирес. — Съжалявам за загубата на пилотите и хеликоптера. И за раната на Пабло.
— Благодаря, приятелю. Хеликоптерът е просто машина, лесно може да се смени. Както виждате, раната на сина ми заздравява добре. Жалко за смъртта на пилотите, но като всички мъже на яхтата, те бяха добре платени наемници и много добре знаеха за опасностите на професията си.
— И все пак това е трагична загуба.
— Така е. Много се радвам за успеха на мисията ви. Случайно да имате новини за меча и рога?
— Изглежда, вашите реликви са имали дълго и мрачно пътешествие — каза Сандекър. — Благодарение на дневника, който Кърт открил в злокобния музей на Баркър, успяхме да съберем цялата картина. От Фарьорските острови предшественикът ви Диего потеглил през Атлантика. Но така и не успял да достигне сушата. Умрял заедно с целия си екипаж, най-вероятно от някакво
— Кърт ми разказа това — нетърпеливо го прекъсна Агирес. — Но какво е станало с реликвите?
— Господа, колко невъзпитано от моя страна — каза Сандекър. — Моля, седнете. Мисля, че е време да пийнем по чашка.
Адмиралът настани гостите си в удобни кожени кресла пред масивното си бюро и отиде до вградения в стената бар. Извади бутилка „В&В“ и наля на всички. Пъхна носа си в чашата, затвори очи и вдиша дълбоко. Отвори една кутия с овлажнител и извади специално свити пури. Почерпи гостите си и потупа джоба на мундира си.
— Май съм изгубил гилотината си за пури. Случайно някой да има нож? Няма значение. — Бръкна под стола, извади меча и го сложи на бюрото. — Може би това ще свърши работа.
Агирес се ококори, стана и посегна към меча. Вдигна го с две ръце, внимателно, сякаш бе от стъкло. С треперещи пръсти го извади от ножницата над главата си, сякаш вдигаше за битка воините на Карл Велики.
— Дурендал — прошепна невярващо.
— Рогът ще пристигне след няколко дни, заедно с останките на вашия прародител — каза Сандекър. — Реших, че може би ще успеете да съберете тези безценни реликви със законния им собственик.
Балтазар прибра меча в ножницата и го даде на синовете си.
— Законните им собственици са баските. Ще използвам меча и рога на Роланд, та най-сетне да осигури суверенитета на моя народ. — Той се усмихна. — Но по мирен път.
По светналите сини очи на Сандекър си личеше, че е страшно доволен от успеха на театралния си жест. Той вдигна високо чаша.
— Да пием за това.
По-късно същия ден Райън се обади на Остин и му съобщи, че се е върнал във Вашингтон. Помоли го да се срещнат на „обичайното място“. Остин пристигна на Рузвелт Айланд няколко минути по-рано и зачака пред статуята. След малко дойде и Райън, все още блед и изнемощял от раната си. Имаше и нещо друго. Арогантният ъгъл на високо вдигнатата брадичка и момчешката усмивка на всезнайко, които така дразнеха Остин, бяха изчезнали. Райън изглеждаше много по сериозен и някак пораснал.
Усмихна се и протегна ръка.
— Благодаря, че дойде, Кърт.
— Как се чувстваш?
— Като използван за мишена.
— Ще ми се да ти кажа, че се свиква, но не е точно така. — Остин си спомни белезите от куршуми и остриета по собственото си тяло. — Все пак може да ти олекне, като си напомняш, че си пъхнал пръчка в спиците на Баркър. Поздравления.
— Нямаше да се справя без помощта на Бен и Чък, както и на Диего Агирес.
— Не се прави на скромен.