Битие
Шрифт:
Нима компанията най-сетне се беше размърдала? Или атентаторите бяха направили своя ход? Или първото изхвърляне беше задействало някакво компенсиращо освобождаване на газ от автоматични клапи?
Гласът в ухото й явно си задаваше същите въпроси:
— Освободеното количество е твърде малко, за да се избегне най-лошият сценарий. Но може би ще е достатъчно за ограничаване на трагедията и осуетяване на плановете им. Зависи от една доста мрачна възможност, за която никой не се сети. Ами ако вместо водород някои от хелиевите клетки са били напълнени с КИСЛОРОД? Направихме опити с подобен полимер с програмирана
Кислород?
— Стой! — извика Тор точно когато Уорън заби острието в зелената клетка и направи дълъг разрез.
Тази вълна газ не беше прохладна като хелия. За сметка на това миришеше страхотно. Едно леко вдишване изпълни Тор с неочаквана и подозрителна еуфория.
„Опа!“
В същия миг очилата й предложиха картина от птичи поглед: как новите облаци изхвърлен водород докоснаха умиращите пламъци над измъчения „Дух на Хула Виста“.
Подобно на недълговечни слънца, пречупващите светлината мехури се запалиха един след друг. Гърмежи разтърсиха дирижабъла от носа до кърмата и Тор и Уорън паднаха.
„Това ли е?“ Нейният личен и специален Край на света? Странно, но най-ясното нещо, което изпитваше, бе професионална завист. Някой там долу щеше да направи наистина запомнящи се исторически снимки. Може би от класата на онези от катастрофата с „Хинденбург“.
Това бе критичният момент. Планът на заговорниците се проваляше и те трябваше да действат. И то бързо, с добре премерена верижна експлозия вътре в огромното туловище на цепелина…
Докато дивото подмятане накара Тор да гледа на нещата фаталистично, целият този ободрителен кислород като че ли имаше обратен ефект върху Уорън, който скочи, пъхна се в разреза и се втурна през зелената клетка, за да атакува гигантската водородна колона зад нея, без да обръща внимание на умната тълпа, която му викаше да спре.
Тор се опита да се включи в призивите, но откри, че гърлото й не функционира.
„Ама че репортер“ — помисли си тя; намираше иронична утеха в едно-единствено нещо — че очилата й продължават да предават в Мрежата.
Картина на живо, заснета от отчаян герой против собствената му воля.
Уорън изглеждаше замаян от кислорода и адреналина, но не дотолкова опиянен, че да не осъзнава какви ще са последствията. Намръщи се със смесица от страх и екзалтация, докато замахваше с резеца към полимерната мембрана — тънката преграда, разделяща двата газа, които бяха прочути с желанието си да се съчетаят.
Сетивата се възстановяваха едно по едно, подобно на парчета от счупена ваза.
Отначало имаше само някакви мъгливи образи. Кошмарни представи, че те преследват или преследваш нещо опасно сред пейзаж от горящо стъкло. Поне така умът й изобразяваше натрупалата се на купчини агония. Съжаление. Физическа болка. Провал. Още болка. Срам. И още агония.
Мътилката най-сетне започна да се прояснява, но идването в съзнание само влоши положението. Всичко беше черно, с изключение на отделни алени проблясъци. И те явно изригваха направо от болката — спорадична реакция на измъчена
Ушите й също като че ли бяха безполезни. Нямаше истински звук освен някакво тихо досадно бръмчене, което упорито отказваше да затихне.
Като че ли само една връзка с външния свят все още работеше.
Гласът. Спомни си, че тормозеше сънищата й. Досада, на която не можеше да отвърне и която упорито не искаше да се махне. Само че сега най-сетне успя да разбере думите.
— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?
След кратка пауза съобщението се повтори.
И после отново.
Значи беше автоматично. Явно беше прекарала дълго време в безсъзнание.
— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?
Изкушението да не реагира беше почти неустоимо. Всяка заповед към мускулите да се раздвижат само засилваше стържещата, изгаряща болка. Явно урокът, който учеше в момента, бе пасивност. Трябваше просто да лежи или да страда още повече. Да лежи и да чака. Може би смъртта.
Освен това не беше сигурна, че груповият ум все още й харесва.
— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?
От друга страна, пасивността като че ли имаше един основен недостатък. Тя осигуряваше съюзник на болката.
Отегчението. Още един начин за мъчение. Особено за нея.
Майната му на всичко.
С мъчително усилие успя да раздвижи челюстта си и доближи двата леви кучешки зъба достатъчно, за да тракне с тях, след това още два пъти. Записът продължи няколко секунди — достатъчно дълго, за да я накара да се уплаши, че опитът й не е успял. Връзката й беше отрязана, тя бе изолирана, сама в тъмното.
Явно участниците в групата се бяха разотишли, за да се заемат със своите си неща. Работа, семейство, гледане на новини. След около двайсет секунди обаче гласът се завърна, жив и развълнуван.
— Тор! Радваме се, че сте будна.
Умът й бе размътен от тъпата болка и отначало й бе трудно да се съсредоточи. Все пак успя да опише с единия зъб кръг върху другия. Това бе универсалният символен код за въпросителен знак.
<?>
Разбраха я.
— Тор, намирате се в животоподдържаща тръба. Спасителите ви откриха сред останките преди двайсет минути, но бе нужно известно време, докато ви измъкнат. След около три минути, най-много четири, ще ви качат на медицински хеликоптер. Ще съобщим на лекарите, че сте в съзнание. Вероятно ще вкарат комуникационен шунт, след като стигнете болницата.
Три бързи почуквания.
<Не>
Гласът стана мек и увещаващ.
— Хайде, Тор, бъдете добра и оставете професионалистите да си свършат работата. Кризата приключи и аматьорите трябва да се отдръпнем, нали така? Освен това ще получите най-добрите грижи. Вие сте герой! Осуетихте заговора на атентаторите и спасихте живота на двеста пътници. Само да чуете какво тръби „Медиякорп“ за своя „невероятен кореспондент от мястото на събитието“. Дори преместиха повишаването ви с няколко дни по-напред.