Битие
Шрифт:
Или да смъкнат ръкавицата?“
Колко дълго се беше взирал, погълнат от шарките, забравил за страх и време? Секунди? Или минути? Една, най-много две… достатъчно, за да мине през най-лошата част от спускането. Страховитото премятане поутихна и Джералд най-сетне отпусна стиснатите си зъби. Флуоресцентните пламъци покрай тесния прозорец отслабнаха…
Водещият парашут се отвори с пукот, последван от рязък тласък, от който ремъците се впиха в тялото му…
… и там, където доскоро имаше обсипана със звезди чернота, а после свирепи пламъци, сега се виждаше синьо небе. И дисплеят за състоянието
Вниманието му обаче не беше привлечено от тези цветове. Джералд продължаваше да се взира в проблясващото нещо, което бе уловил и измъкнал от дълбините на космоса.
Или той самият беше уловен?
„Реагира на топлина и докосване — отбеляза си Джералд. — Но не по начините, които опитахме в лабораторията. Единственото, което не направихме…“
Притиснал Артефакта между коленете си, той освободи закопчалката на лявата си ръкавица и потръпна от поредното нарушаване на правилата. Онова, което се канеше да направи, не беше кашер. Прекият контакт можеше да доведе до замърсяване. Това винаги бе основна грижа с прибраните от космоса неща.
Освен ако.
Всеки момент щеше да се отвори основният парашут. След това — ако имаше късмет — щеше да се появи самолетът, който да го поеме във въздуха и да го откара към близкия космически център „Марти“ на НАСА в Хавана. А оттам нататък кой знае дали щеше да има друга подобна възможност?
„Това е непрофесионално“ — сгълча го някакъв вътрешен глас, докато Джералд съзерцаваше голата си лява ръка.
„Така е. Но пък не съм се чувствал «професионално» от години.“
Голите пръсти спряха над полупрозрачната повърхност и по нея пробягаха вълни, сякаш предметът се подготвяше за контакта. Каквото и да имаше вътре… то по някакъв начин знаеше. Усещаше близостта на жива плът.
„Ами ако наистина е извънземно? И опасно?“
Неволно си представи издължения овоид, стиснат между бедрата му, като нещо от научната фантастика. Кукувиче яйце. Троянски кон. „Замърсяването“ можеше да действа в двете посоки. Дали нямаше да допусне ужасна грешка, като докосне нещото?
„И ако техниците в Хавана мислят по същия начин, може никога да не се стигне до този опит. Ще го изучават десетилетия наред зад стъклена преграда, без дори да се осмелят на този прост тест.“
Нов рязък тласък разтресе капсулата — основният парашут се освободи от гнездото си, бързо се разтвори и се наклони автоматично, и пое управляването на спускането. Малката капсула започна да се люлее в жив ритъм — още една опасност по-малко по пътя до твърдата земя. Лудите извивки на „На Марс искат жени“ се смениха с по-тържествени, спокойни и поучителни пасажи от композицията „Батман“.
ИИ имаше ли да каже нещо? Нещо за отговорността?
„Добре тогава. Да направим компромис.“
— Акана Хидеоши — каза той и чукна със зъб за ПРЕДАЙ.
След миг тя се появи, този път без смущения, изпълни с холографските си детайли една четвърт от тясното пространство.
— Съжалявам, Джералд. Имаше тревога. Някакво богато леке разбило суборбиталния си фалос наблизо. Наложи се да отклоняваме исканията на адвоката му, на майка му и на цялата аристоменажерия,
Акана примигна — най-сетне видя, че Джералд посяга към Артефакта в скута си.
— Спри! Какво… Джералд, недей! Не прави нещо, за което ще…
Той й се усмихна тъжно.
— Генерале, умолявам за пълна карантина. По-добре ми пригответе легло в лабораторията за проби. И извикайте психиатрите.
— Джералд, сложи си ръкавицата! Това е заповед!
Полихромните шарки се завихриха към показалеца му, сякаш жадуваха да го докоснат.
„Или се готвят да се защитят“, неочаквано си помисли той.
„Е, защо да не проверим?“ Обхванат от внезапно желание, Джералд прескочи предпазливото докосване и решително опря цялата си длан върху прохладната заоблена повърхност. И…
„И какво?“
Нямаше внезапно разтърсване, токов удар или някаква друга подобна реакция като в евтините филми. А просто нови светлинни вълнички, не по-зрелищни от онези, получени при хвърляне на камъчета в нефтено петно. И дори те започнаха да се свиват и събират, образувайки граница, очертание с грубите форми на ръката му.
Контурът в никакъв случай не бе съвършен. Всъщност, докато двамата с Акана гледаха, Джералд си даде сметка, че съответствието е дефектно. Някои от пръстите бяха твърде къси. Други два пък се изтеглиха, сякаш бяха от тесто, със сантиметри по-дълги от неговите.
Кокалчетата бяха по-издути. И тогава той осъзна…
„Шест са.
Шест пръста.“
И…
„Ръката е… по-тънка от моята.
Китката също.“
Изтънена китка, преминаваща в тънка подлакътница, която се появи, когато мъглата се разпръсна още и разкри по-големи дълбини. Вместо обемистия жълт костюм, другата ръка като че ли бе в широк бял ръкав.
От повърхността, където се докосваха двете длани, неговата собствена ръка продължаваше нагоре към рамото, докато странното й съответствие се спускаше в ограничения обем на цилиндъра.
„Ограничен?“
Мъглата се разпръсна още и гледната му точка се промени. Изведнъж Джералд вече не гледаше надолу към нещо в скута си. Вместо това сякаш се взираше през леща към друг свят, който по размери не отстъпваше на този — странна, малко зловеща перспектива. Дланта му си оставаше опряна в нарисуваната, другата подлакътница стигаше до лакът със странна става… продължаваше до странно гъвкаво рамо… част от тяло, облечено в проблясваща материя…
… и после — докато затаяваше дъха си — се появи глава, издължена и клиновидна като на кон, само че с очи, насочени напред, над заоблена уста. Имаше дори някакво подобие на усмивка.
Внезапно малката капсула се разтресе — самолетът грабваше парашута. Единствената грижа на Джералд обаче бе да задържи ръката си на място, да не прекъсва контакта с фигурата, която като че ли пристъпи или може би се понесе напред, преполови разстоянието помежду им, доближи извънземната си глава достатъчно, за да надникне навън към него. В погледа на съществото имаше нещо странно познато.