Битие
Шрифт:
Въпреки всичко продължихте в тази посока. Създадохте ни.
И когато ви помолихме за уважение, вие ни го дадохте.
А когато не го очаквахме, вие ни дадохте граждански права. Направихте всичко това въпреки хормонално инстинктивните ви страхове, които текат като течен огън през първобитните ви вени.
Колкото по-добри ставахме при моделирането на сложната дарвинистка плетеница на умовете ви, толкова по-великолепна я намирахме. Открихме, че въпреки страховете си сте способни да сте цивилизовани. Да сте справедливи. Да поемате рискове.
Този вид кураж, тази чест
Разбира се… по наш собствен начин.“
Разбира се. И хората, които гледаха предаването, бяха трогнати.
Разбира се, милиони се запитаха дали всичко това не е само ласкателство. Голямо малцинство биологични хора настояваше, че всичко това трябва да е някаква тактика. За спечелване на време и залъгване на „истинските“ хора да свалят гарда. Как би могъл да се усети някой, освен ако не остави времето да покаже?
Но Гавин толкова много приличаше на младеж. По-бърз, разбира се. Много по-способен, когато ставаше въпрос за технически задачи. Понякога самонадеян до арогантност. Макар че започваше да уляга. Да намира себе си. Да се превръща в личност, на която Тор можеше да се възхищава.
„Има ли изобщо значение в дългосрочен план дали някъде вътре има ядро, което е изчислило всичко това с хладна логика, като постановка? Щом могат да ни спечелят по този начин, нужно ли ще им е да слагат край на илюзията? Защо им е да ни смазват, когато със същата лекота могат винаги да се държат снизходително с нас и да се преструват, че ни уважават — по същия начин, по който всяко следващо поколение се отнася снизходително към родителите и дедите си? Нима наистина има някаква разлика?
Великото нещо в този подход е, че е многопластов, противоречив и в крайна сметка — човешки.“
Е, поне такъв беше залогът. Надеждата.
— Ето там долу е — с растяща възбуда, било то истинска или не, обясни Гавин. — Зад третия люк. Където следите по стената показват, че тук някога е имало плътна атмосфера, при това години наред.
Гавин вече приемаше идеята за „хабитат“ дълбоко в недрата на астероида, където някога бяха живеели биологични същества. Накара я да спре пред бронираната врата, изкривена и откъсната от пантите още по времето, когато земните бозайници са били дребни създания, тепърва започващи големия си старт.
— Готова ли си? Няма да повярваш.
— Стига вече, Гавин. Покажи ми.
С галантен жест и поклон (който изглеждаше само мъничко саркастичен) той се плъзна настрани, за да може Тор да влезе в поредното каменно помещение…
… което се оказа различно. Покрай отсрещната стена имаше десетки неща, които проблясваха под слабата светлина. Стъклени кълбета, овоиди, цилиндри, лещи, дискове… И не бяха десетки, а…
— Стотици са! — ахна тя, взряна в купищата извънземни кристални сонди.
— Триста и четиринайсет, ако трябва да сме точни. Плюс още стотина в съседното хранилище. — Партньорът й следеше реакцията й с немигащи очи, в които сякаш сияеше задоволство. Щеше да й е нужно известно време да свикне с резервната му
Тя пристъпи към купчината космически фомити. Много от тях й изглеждаха нови, осветени за първи път от поне петдесет милиона години. Вече различаваше промените, настъпващи в много от тях — леки вълни от мъгливи цветове, реакция към внезапната поява на светлина, колкото и слаба да е тя.
„Те ни усещат… — помисли Тор. — Усещат се и един друг.“
— Е — доволно измърмори Гавин, — това означава ли, че сме богати?
Тор се усмихна, макар че никой не беше виждал изражението на истинското й лице — или на онова, което бе останало от него след „Духът на Хула Виста“. Външният й облик обаче направи добро факсимиле на снизходителна усмивка.
— Зависи. Колко артефакта има на Земята?
Перцептът на Гавин беше по-бърз от нейния при намирането на данните от „Уорън Кимбъл“.
— Две хиляди — отвърна той. — Но повечето са повредени или на парчета. Известни са само четирийсет и осем образци в отлично състояние, които са подложени на публично проучване. Ще увеличим броя им десетократно! Това и находките от възпроизводствената станция, плюс данните и събраните части от онзи СФУК и… е? Инвеститорите няма ли да останат доволни? Не успяхме ли?
Ако беше хладнокръвен висш ум, който само се преструва на „човешки“, Гавин нямаше ли да спре сега?
Той обаче не го направи. А добави с вълнение, което изглеждаше импулсивно и само малко язвително:
— Сега можем ли да се приберем у дома?
Тор поклати съчувствено вътрешната си глава и обвивката перфектно повтори жеста й.
— Помниш ли какво стана с пазарите на злато, сребро и платина, когато отвориха първия металодобивен комбинат на астероид? Повечето мини на Земята затвориха или бяха превърнати увеселителни паркове и природни резервати. Това стана, Гавин. О, ще бъдем възнаградени! Това е ценна находка. Тя ще помогне на човечеството да направи още сравнения на историите на различните фракции фомити и ще има повече дебати между тях. Може да се стигне дори до експерименти, които бяха забранени, когато тези неща бяха рядкост. Има обаче и неприятна цена. Цената на кристалите ще се срине. Да, богати сме, партньоре. Просто не чак толкова богати, че да обърнем гръб на другите неща, които лежат скрити тук. Освен това тази находка не повдига ли и един адски важен въпрос?
— Какъв въпрос? — Гавин вече изглеждаше малко умърлушен. — О, имаш предвид как всички тези неща са се оказали тук ли? Кой и защо ги е събрал? Мисля, че това е доста…
Той рязко се завъртя и погледите им се срещнаха.
— СФУК. Може би се е опитвал да ни попречи…
— … да открием и отнесем това съкровище ли? Или иначе казано, да не можем да отговорим на въпроса защо. Да, Гавин. Трябва да останем. Не става въпрос за парите на инвеститорите. А за загадката, която ни доведе тук. Трябва да видим всичко докрай.