Битие

Брин Дейвид

— Да, но защо да безпокоим бедните създания? Нека се порадват на своя момент на ярко слънце и приключения.

О, НАИСТИНА СЪМ добър! Мъничкият изкуствен глас спори така добре, както го правех самият аз преди цяла вечност, възпирах необмислените действия на нетърпеливите си другари.

Посрещача се вмъква в мрежата. Усещам хладното му изразително електронно течение. Само че този път той е съгласен с мен!

— Земните създания нямат нужда да им се казва. Сами успяват да проумеят как стоят нещата.

Не че това ме интересува.

Разкарвам субперсоната си и протягам в мрежата филиз от Самия себе си.

— Какво те кара да твърдиш това?

Посрещача посочва приемниците ни, събрани от древни останки.

— Ние засичаме бърборенето им, докато изследват този астероиден пояс. Един от тях, изглежда, е на път да разбере какво се е случило тук в далечното минало.

Самодоволният му тон се дължи на човешките теледрами. Но пък и създателите му са били ентусиасти, за които най-огромното удоволствие е било да кажат „здрасти“.

— Покажи ми — нареждам аз. Може би дългото ми очакване е приключило.

63.

Местопрестъпление

Астероидът бавно се завъртя, видяха се древни руини и Тор зяпна.

— Господи!

За двете години в Астероидния пояс беше помогнала за разкриването на пластове от загадка, заложена преди милиони столетия. Напоследък това означаваше откриване на странни извънземни руини. Никога обаче не беше попадала на подобно унищожение.

Тежката сянка, намираща се само на няколко километра от разузнавателния кораб „Уорън Кимбъл“, закриваше Млечния път. Древните сблъсъци бяха оставили вдлъбнатини и кратери по двукилометровата грамада. От едната страна изглеждаше като типично безименно парче скала и замръзнали газове. Това обаче се промени, когато слънцето изведнъж озари другата половина и показа назъбените усукани останки от катастрофа, случила се още когато динозаврите са бродели по Земята.

— Гавин! — извика тя през рамо. — Ела да видиш!

Партньорът й изплува през люка отгоре и се преобърна във въздуха. Краката му докоснаха магнитния под с тихо щракане.

— Какво има? Още убити бебета ли? Или сочещи към убийците улики?

Тор посочи и партньорът й също зяпна. По лъскавите му черти играеха отблясъци от прожектора, който осветяваше сцената пред тях.

— Да — каза Гавин. — Отново мъртви бебета, убити от някакъв триклет враг преди безброй години. „Изследователски и спасителни дейности Повлов“ може да направи добри пари от всеки труп.

Тор се намръщи. Бизнеспроучването беше малка част от причината да са тук, макар да помагаше да платят сметките.

— Не бъди отвратителен. Това са незавършени междузвездни сонди, унищожени преди векове, преди да бъдат изстреляни. Нямаме представа дали са били разумни машини като теб или просто инструменти като този кораб. Именно ти би трябвало най-малко да придаваш човешки облик на извънземни артефакти.

Гримасата на Гавин беше андроидски елемент на саркастично свиване на рамене.

— Ако използвам „отвратителна“

образност, чия е вината?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че органичните хора сте имали избор, когато сте си дали сметка, че „изкуственият“ интелект ще ви надмине. Можели сте да строшите машините, да зарежете прогреса…

Тор се сдържа да му напомни, че са били на една крачка от осъществяването на тази възможност.

— … или пък да програмирате дълбоко в нас „фундаменталните Закони на роботиката“ — пренебрежително изсумтя Гавин. — И щяхте да си имате роби, много по-умни от господарите си. Но не, какво решихте вие, органичните?

Тор знаеше, че няма смисъл да спори с Гавин, когато е в подобно настроение. Затова се съсредоточи върху минаването на по-ниска орбита.

— Какво беше решението ви на проблема с умните машини? Да ни отгледате като собствени деца. Да ни наречете хора. Граждани. Дори дадохте на някои от нас човекоподобни тела!

Предишният партньор на Тор, приятен стар робот и добър шахматист, я беше предупредил, преди да се транспенсионира. Не наемай подрастващ андроид клас ААА, току-що излязъл от колежа. Трудни са точно толкова, колкото и човешките юноши. А най-лошото беше, че Гавин бе прав. Не всички споделяха мнението, че отглеждането на ААА като хора ще реши една от Големите клопки или дори ще скрие неизбежното. Защото въпреки генетичните и кибернетичните подобрения биологичните хора изглеждаха все така обречени да останат на заден план.

„И колко видове са преживели тази криза?“

Гавин поклати глава с драматична тъга, точно като някой прекалено умен тийнейджър, който си заслужава да бъде удушен с голи ръце.

— Можеш ли наистина да възразяваш, когато аз, построен от хора човекоподобен андроид, използвам човешки аналогии? Правим само това, на което сме били научени, господарке.

Поклонът му бе откровено саркастичен. Особено като се има предвид, че беше единственият на борда, който можеше да се свие в кръста. Всички органични части на Тор бяха скрити в цилиндрична кутия с дължина малко над един и ширина половин метър. С механичните си ръце и щипци тя приличаше на робот повече от партньора си.

Нямаше отговор на подигравателния коментар на Гавин. Наистина не беше трудно да се запита дали човечеството е взело правилното решение.

„Но нима същото не се отнася и за всичките ни други решения през последните две и половина десетилетия? Нима непрекъснато не избираме пътищата, които изглеждат най-неотъпкани? Защото най-добрият ни шанс трябва да дойде от правенето на нещо, което никой друг не е опитвал?“

Долу по дължината на изтерзания астероид имаше скеле, заемащо цели хектари и превърнато в изкривени руини. Под катурнати кули се виждаха разбити редици полузаровени недовършени звездни кораби, унищожени може би преди сто милиона години.