Бездна

Чайлд Линкълн

Като стигнаха площадката на трийсет и третия метър, асансьора спря. Излязоха на металната платформа и преминаха по мостчето към входа на тунела. Хач се поколеба.

— Това е единственият път — рече Найдълман.

Хач влезе в тунела покрай голяма вентилационна тръба. Таванът вътре вече бе укрепен с метални греди, свързани с редица винтови крикове от титан. След още няколко кошмарни стъпки се озова отново в осмоъгълната каменна камера, в която бе загинал Уопнър. Големият камък си лежеше притиснат към стената, на пръв поглед недокоснат, смразяващ паметник на програмиста и на машината на смъртта, която го бе унищожила. Чифт крикове още си стоеше на мястото срещу скалата — там, където ги

бяха монтирали, за да извадят трупа. Вътрешната страна на скалата и стената бяха обагрени в ръждивочервен цвят, ярко осветен от лампите. Хач се извърна.

— Ти го желаеше, нали? — попита Найдълман с изпълнен от любопитство тон.

Хач с огромно усилие направи крачка напред, мина покрай скалата, покрай ръждивото петно и пристъпи към кладенеца в средата на помещението. Желязната решетка бе махната, а в тъмната шахта се спускаше въжена стълба.

— Нашите дистанционно картиращи екипи започнаха да работят по тези вторични тунели едва вчера — рече Найдълман. — След като се върнаха към тази камера, изследваха решетката и изчислиха, че шахтата под нея се пресича с тунел, водещ към брега. Онзи същият, който си открил като момче. Тъй че изпратили човек долу да провери. Той минал през нещо, което някога е било своего рода водонепроницаема преграда. — Той пристъпи напред. — Аз ще се спусна пръв.

Капитанът изчезна надолу по стълбата. Хач изчака; съзнанието му бе напълно пусто, единственото възприятие бе от хладния полъх, който идваше от тунела под него. Без да каже нищо, Бонтер улови ръката му.

След няколко минути Найдълман им извика отдолу. Хач пристъпи напред и се улови за дръжките на тясната стълбица.

Кладенецът бе с диаметър едва метър и двайсет. Хач заслиза, следваше очертанията на гладката шахта, която се изви, за да заобиколи голяма скала. Стъпи на последното стъпало и кракът му потъна във воняща тиня; огледа се и страхът едва не го задави.

Намираше се в малка камера, изрязана в глинестата почва от ледниково време. Изглеждаше като тясна тъмница, обградена от всички страни с масивни скали. Ала след това забеляза, че една от стените не стигаше до пода. Всъщност, това, което бе взел за стена, бе масивна зидария от дялани квадратни камъни.

Найдълман насочи лъча на лампата си към камъка. Просветна някакво размазано бяло петно.

Усетил как кръвта бие в слепоочията му, Хач пристъпи напред и се наведе. Откачи фенера от осигурителния си колан и го насочи.

Под камъка бе притиснат скелет. Шапката на „Ред сокс“ още стоеше на черепа, а под нея се подаваха кичури кестенява коса. Почти изгнилата риза бе залепнала по гръдния кош. Под нея имаше чифт оръфани панталони, все още стегнати с колан. Изпод плата се подаваше колянна кост. Червен, висок кец скриваше дясното ходило, докато лявото бе все още затиснато зад камъка, смазано в някаква пихтиеста маса.

Сякаш някъде отдалеч Хач забеляза, че краката и ръцете са силно натрошени, ребрата стърчаха от гръдната кост, а черепът бе смазан. Джони — а това можеше да бъде единствено Джони — бе станал жертва на един от капаните на Макалън, подобен на онзи, който бе убил Уопнър. Но без шлема, който да забави движението на скалата, смъртта при него трябва да е настъпила по-бързо. Хач можеше да се надява поне на това.

Той протегна ръка и нежно докосна козирката на шапката. Тя бе любимата на Джони, с автограф от Джим Лонборг. Баща им му я бе купил при онова пътуване до Бостън в деня, когато „Ред сокс“ спечелиха титлата. Пръстите му се плъзнаха надолу, за да погалят кичур коса, сетне проследиха извивката на челюстта, минаха по брадичката към смазания гръден кош. Запечатваше всяка подробност като на сън: далечно, но в същото време особено ярко възприятие, както понякога става като

сънуваш. Всяка подробност се врязваше в съзнанието му с резкостта на съвършено шлифован диамант.

Хач остана неподвижен, обхванал с ръка студените, тънки кости в гробовната тишина на ямата.

38.

Хач изви дингито на „Плейн Джейн“ покрай Кранбъри нек към широко разлелите се бавни води на река Пасабек. Погледна през рамо и насочи лодката към брега: носът Бърнт хед бе на три мили зад него — червеникаво петно на фона на южния хоризонт. Въздухът в късната лятна утрин бе хладен и сякаш бременен с очакването на зимата.

Караше на пълен ход и се опитваше да не мисли за нищо.

След като руслото на реката се стесни и вече не бе така повлияно от прилива, водата стана тиха и зелена. Сега плаваше покрай онова, което на времето като деца наричаха „Милионерската улица“: поредица от величествени, строени през деветнайсети век „вили“, украсени с кулички, триъгълни и мансардни покриви. Едно малко дете, облечено във фантастично анахроничен костюм с престилка и с жълт чадър, му помаха от верандата, докато минаваше покрай него.

Във вътрешността пейзажът вече се посмекчаваше. Каменистите брегове отстъпваха място на ниски, покрити с камъчета плажове, а смърчовете бяха заместени от обрасли с мъх дъбове и малки брезови горички. Мина покрай един разрушен пирс, след това покрай рибарска наколна колиба. Не му оставаше да плава още много — до следващия завой. И ето го мястото: плажът с едър пясък и камъчета, който си спомняше толкова добре, и масивният, невероятен пласт омарови черупки, висок седем метра. Както и очакваше, той беше пуст. Повечето от местните жители на Стормхейвън и Блек харбър не проявяваха интерес към праисторическите индиански лагери или към черупките, които бяха оставили подире си. Повечето, но не и всички: точно тук ги бе довел професор Хорн с брат му един топъл, безоблачен следобед — в деня преди Джони да умре.

Хач изтегли дингито на брега, след това извади очуканата си кутия с бои и сгъваемото столче от носа на лодката. Огледа се за миг и си избра място под една самотна бреза. Беше защитено от ослепителните слънчеви лъчи и боите му нямаше да изсъхнат от жегата. Постави кутията и столчето на сянката под дървото, след което се върна до дингито да вземе сгъваемия статив и папката си.

След като се настани, се огледа да избере темата и гледната си точка, да аранжира елементите от пейзажа. Седна и се вторачи към гледката през „екранчето“, което оформи с пръсти, присвил очи, за да схване по-добре разпределението на формите и цветовете.

Отвори папката и внимателно извади голям лист плътна, студено пресована хартия. Окачи я на статива, след това прокара одобрително пръсти по чистата ленена материя. Скъпо удоволствие, но си струваше всяко пени: хартията имаше пори, които щяха да задържат боята и да улеснят нанасянето на подробностите, дори и при метода „мокро върху мокро“, който използваше.

Отви картончетата, с които бе обвил четките си, след това огледа онези, които бе избрал: една с квадратен край, няколко с остри като саби върхове, една „баданарка“ от козя козина и плоска, едносантиметрова четка, с която нанасяше облаците в дъното на картината. След това напълни наполовина с вода кладенчето на палитрата си. После бръкна в кутията с бои и извади тубичка с небесносиня боя, изстиска я в кладенчето и я разбърка, като за миг се ядоса, че наранената му ръка не зарастваше толкова бързо, колкото би трябвало. Намокри хартията с тампон памук, след това се вгледа задълго в пейзажа. Най-накрая пое дълбоко дъх, бръкна с четката в кладенчето и постави широк слой синя боя върху горните две трети на платното.