Бездна

Чайлд Линкълн

Половин час след това откритие един от най-големите парни котли експлодирал, при което загинал един ирландец-огняр, а повечето от издигнатите от компанията постройки били изравнени със земята. Тринайсет души били ранени, а един от собствениците — Езикиъл Харис ослепял. „Златотърсачи“ ООД било сполетяно от съдбата на предшествениците, т.е. от банкрут.

Годините малко преди и след 1900-а са свидетели на още три компании, опитали късмета си с Наводнената шахта. Тъй като не успели да повторят откритието на „Златотърсачи“ ООД, тези компании използвали новоконструирани помпи в комбинация с

произволно поставени подводни заряди, в опит да запечатат и да осушат наводнения остров. При най-големия си капацитет помпите били в състояние да намалят водното равнище в някои от централните шахти до около 20 фута при отлив. Копачите, изпратени долу да изследват състоянието на шахтите се оплаквали от наличието на вредни газове; неколцина припаднали и трябвало да бъдат изтеглени на повърхността. В началото на септември 1907-а година, когато още работела последната от трите компании, един човек изгубил едната си ръка и двата си крака в резултат на преждевременно взривил се заряд. Два дни по-късно свиреп североизточен вятър помел острова и разбил основната помпа. Работата била изоставена.

Въпреки че не се появили повече компании, отделни копачи и ентусиасти от време на време опитвали късмета си в проучвателните тунели. По това време първоначалното местоположение на Наводнената шахта било изгубено измежду безбройните наводнени странични шахти, дупки и тунели, които просичали сърцевината на острова. Най-сетне островът бил изоставен във владение на орлите-рибари и храстите диви череши, като самата му повърхност била неустойчива и опасна, отбягвана от жителите на градовете от материка. През 1940 година Алфред Уестгейт Хач старши — млад, заможен нюйоркски финансист, довел семейството си на лятна почивка в Мейн. Научил за острова и, заинтригуван, проучил историята му. Документацията била непълна; нито една от предишните компании не си била направила труда да води точни архиви. Шест години по-късно Хач купил острова от търговец на недвижими имоти и се преместил със семейството си в Стормхейвън.

Както и мнозина преди него, А.У.Хач старши, бил обсебен от Наводнената шахта и бил разорен от нея. Само за две години финансите на семейството били източени и Хач се принудил да обяви личен банкрут; той се пропил и починал малко след това, като оставил А.У.Хач младши, тогава деветнайсетгодишен, като единствена опора на семейството.

1.

Юли 1971-а

На Малин Хач му бе скучно това лято. Той и Джони през цялата сутрин замеряха с камъни гнездо на стършели в старата колиба на кладенеца. Беше забавно. Ала сега вече нямаше какво друго да се прави. Минаваше единайсет, но той вече бе изял двата сандвича с фъстъчено масло и банани, които майка му бе направила за обяд. Седеше с кръстосани крака на понтона пред къщата им и гледаше към морето с надеждата някой боен кораб да се появи на хоризонта. Дори голям танкер би свършил работа. Би могъл да се насочи към някой от външните острови, да заседне и да се взриви. Е, това вече би било нещо интересно.

Брат му излезе от колибата и затрополи по дървеното мостче към понтона. Беше наложил парче лед върху врата си.

— Е, пада ти се — рече Малин, тайничко зарадван, че той бе избегнал ужилването, докато по-големият му и ужким по-умен брат не бе успял.

— Ти просто не приближи достатъчно — отвърна Джони с уста, пълна с последната хапка сандвич. — Страхопъзльо.

— Приближих колкото и ти.

— Да, как ли не! Онези пчели можаха да видят само как кльощавият ти задник се носи с все сила.

Той изсумтя и метна парчето лед във водата.

— А, не, господине. Бях точно там.

Джони се тръшна на понтона до него и пусна раницата-еднодневка до себе си.

— Ама пък добре им дадохме да се разберат на тези пчели, а, Мал? — рече той и опипа с показалец зачервеното

място на врата си.

— Уха!

Двамата се смълчаха. Малин отправи поглед отвъд малката бухта към островите в залива: Хърмит, Рек, Оулд хъмп, Килик стоун. А зад тях — синкавите очертания на остров Рагид, които ту се появяваха, ту изчезваха в упоритата мъгла, която не искаше да се вдигне дори в този хубав летен ден. Отвъд островите откритото море бе, както баща им често казваше, тихо като воденичен вир 5 .

5

Воденичен вир, локвата, барата на херингите — така (незаслужено) иронично наричат понякога Северния Атлантик. — Б.пр.

Той лениво хвърли камък във водата и без особен интерес загледа как се разпростират концентричните вълнички. Почти съжали, че не бе отишъл в града с родителите си. Искаше му се да е където и да е другаде по света — в Бостън, в Ню Йорк, само не и в Мейн.

— Ходил ли си в Ню Йорк, Джони?

Джони важно кимна.

— Веднъж. Преди да се родиш.

„Каква лъжа!“, помисли си Малин. Като че Джони можеше да помни какво се е случило, когато е бил на по-малко от две години. Ала ако го бе изрекъл на глас, щеше да рискува бърз юмрук по ръката.

Погледът на Малин спря върху малката лодка с извънбордов мотор, привързана в края на понтона. И изведнъж му хрумна една идея. Една наистина добра идея.

— Хайде да излезем с нея — рече той шепнешком и кимна към скифа 6 .

— Ти си луд — извика ужасен Джони. — Татко ще ни напердаши яката.

— Хайде — подкани го Малин. — След като напазаруват, те ще обядват в „Хейстингс“. Няма да се върнат преди три, а може би и преди четири часа. Кой ще разбере?

6

В случая става дума за малка лодка, обикновено с клинкерна обшивка, в повечето случаи използвана като работна лодка на по-голям кораб. Да не се бърка със спортните гребни лодки, наричани скиф. — Б.пр.

— Целият град ще разбере, след като ни видят да излизаме.

— Да не мислиш, че всички нас гледат? — рече Малин и добави безразсъдно: — Е, сега кой е страхопъзльото?

Джони обаче изглежда не обърна внимание на допуснатата от него волност. Погледът му бе вперен в лодката.

— Къде толкова искаш да отидеш? — попита той.

Въпреки че бяха сами, Малин още повече сниши гласа си:

— До остров Рагид.

Джони се обърна към него.

— Татко ще ни убие — прошепна той.

— Няма да ни убие, ако намерим съкровището.

— Няма никакво съкровище — рече презрително Джони, ала без да е много убеден в думите си. — А и във всеки случай там е опасно с всичките онези шахти.

Малин познаваше твърде добре брат си, за да усети промяната в тона му. Джони бе заинтригуван. Малин замълча и остави монотонната им сутрешна усамотеност да довърши убеждаването вместо самия него.

Джони рязко се изправи и отиде до края на понтона. Малин зачака, обзет от вълнение. Брат му се върна с по една спасителна жилетка във всяка ръка.

— След като стигнем брега, няма да навлизаме по-навътре от скалите покрай него.

Тонът на Джони бе нарочно груб, сякаш искаше да напомни на Малин, че подхвърлянето на една добра идея не променя съотношението на силите помежду им.

— Ясно ли е?

Малин кимна и задържа планшира на лодката, докато Джони прехвърли в нея чантата и спасителните жилетки. Запита се защо досега не им бе хрумнало да сторят това. И двете момчета никога не бяха стъпвали на остров Рагид. Малин не знаеше и някое друго момче от Стормхейвън да е ходило на острова. Щеше да бъде страхотно да разказват на приятелите си за приключението.