Вуду
Шрифт:
— Но майката е невменяема. — Агентът се обърна към Д’Агоста: — Питам се дали сестрата е имала пълномощия? Струва си да се погледне.
— Добра идея.
Белите пръсти на Пендъргаст продължаваха да галят мрамора, докато накрая изтеглиха малък, скрит поднос, разкривайки ключалка. С другата си ръка агентът бръкна в горния джоб на сакото си и извади малък предмет, подобен на гребен, с едно късо зъбче накрая. Пъхна го в ключалката и го завъртя.
— Извинете, какво си мислите, че… — започна Лил, но гласът му замря, когато вратата на урната се отвори безшумно на
— Не, почакайте, не трябва да правите това…
Санитарят бутна носилката напред и я повдигна с леко разклащане до нивото на урната. В ръката на Пендъргаст се появи малко фенерче и той го насочи в разкрилата се тъмна вътрешност.
Настъпи кратка тишина. След известно време Пендъргаст се обади:
— Кажете, моля ви, кой държи ключовете за тези гробници?
— Ключовете? — Мъжът трепереше. — Аз.
— Къде?
— Държа ги заключени в моя офис.
— А втората връзка?
— Господин Радклиф ги пази на друго място. Но не знам къде.
— Винсънт? — отстъпи Пендъргаст назад и направи знак към отворената урна.
Д’Агоста се приближи и погледна в тъмната дупка, следвайки с поглед тънкия лъч на фенерчето.
— Проклетото нещо е празно! — обяви той.
— Невъзможно — разтрепери се Лил. — Видях да слагат тялото вътре със собствените си очи… — Гласът му се задави и той разхлаби вратовръзката си.
Санитарят с морковено-оранжевата коса надникна вътре, за да се увери.
— Тюх, да му се не види! — каза той, вперил очи.
— Не е съвсемпразна, Винсънт — произнесе рязко Пендъргаст, сложи си латексовите ръкавици и бръкна вътре, внимателно измъкна един предмет и го показа на останалите, като разтвори дланта си. Беше малка кутия, грубо изработена от картон и парченца парцали, а прегънатият й хартиен капак бе леко открехнат. Вътре лежеше озъбен скелет, направен от боядисани в бяло клечки за зъби.
— Това тук епогребение — своего рода погребение — произнесе той с напевния си меден глас.
Останалите ахнаха. Д’Агоста се обърна. Лил беше припаднал.
16.
Полунощ. Нора Кели крачеше с бързи крачки в тъмните дълбини на сутерена на музея, токчетата й отекваха меко в излъскания каменен под. Коридорите бяха слабо осветени и от отворените врати зееха сенки. Наоколо нямаше никой: дори най-упоритите куратори си бяха тръгнали преди часове и повечето от охранителите правеха обичайните си обиколки предимно в достъпните за посетители помещения.
Нора спря до една врата от неръждаема стомана, на която стоеше табелка „PCR лаборатория“. Точно както се беше надявала, подсиленият с метална решетка прозорец беше тъмен. Тя се обърна към таблото и набра поредица от цифри. Светлината на един от диодите, който светеше в червено, стана зелена.
Нора отвори вратата, надникна вътре и включи осветлението; огледа се с любопитство. Беше влизала тук само няколко пъти досега, за да остави проби за анализ. Термоблокът за PCR 2
2
Полимеразна верижна реакция; метод за намножаване на ДНК и клониране на дискретни гени, който се използва за анализи в медицината и криминологията. — Бел.прев.
Вратата след нея се заключи автоматично. Тя си пое дълбоко дъх, след това опипа задната страна на машината с една ръка, най-сетне откри бутона за включване и го натисна. Според наръчника щяха да са необходими пълни 15 минути, за да загрее.
Тя остави чантата си на масата и извади контейнер от стиропор, свали капака и внимателно започна да изважда и подрежда епруветки с дебелината на молив. Една от епруветките съдържаше косъм, друга — влакно, в трета имаше късче от хартиена кърпичка, а последната съдържаше изсушени чрез замразяване кръвни фрагменти. Пендъргаст й бе дал всичко това.
Тя прокара ръка по челото си и при жеста забеляза, че пръстите й треперят леко. Опита се да изключи от мислите си всичко, освен лабораторната работа. Трябваше да е приключила и да си е тръгнала много преди да е настъпило утрото. Главата й пулсираше, беше смъртно уморена — не беше спала откак се върна вкъщи преди два дни. Но гневът и мъката й даваха енергия, подхранваха я, подтикваха я да продължи. Пендъргаст се нуждаеше от ДНК резултатите възможно най-скоро. Нора бе благодарна за възможността да бъде от полза — каквато и да е полза — ако това щеше да помогне за залавянето на убиеца на Бил.
Тя извади от лабораторния хладилник осем подходящи епруветки: малки, пластмасови контейнерчета с форма на куршум, предварително заредени с буферен разтвор, Taq-полимераза, дезоксинуклеозидтрифосфати и други реагенти. С изключително внимание се зае да прехвърля микроскопичните проби биологичен материал от тестовите в PCR-ните епруветки с помощта на стерилизирани пинсети, като бързо затваряше всяка. До момента, в който апаратът изпищя в знак на готовност, тя бе напълнила трийсет и две. Максимумът, който термоблокът можеше да побере наведнъж.
Нора мушна няколко допълнителни епруветки в джоба си за по-късна употреба, след което прегледа инструкциите за трети път. Отвори капака на машината, постави PCR-ните епруветки и го затвори с изщракване. След като нагласи контролните параметри, отривисто натисна бутон „старт“.
Щяха да са необходими четирийсет цикъла, всеки от които по три минути, за да се извърши полимеразната реакция. Два часа. Тя знаеше, че след това ще трябва да подложи получените резултати на електрофоретичен анализ, за да може да идентифицира ДНК.