Вихър

Кол Алън

— Приемете го, генерале. Ако той знае, че сме тук, всички вече сме пътници. А сега, да продължим.

Даул бавно прокара еретичната мисъл през консервативното си военно съзнание. Мениндер беше прав.

— След като наблюдавах известно време Какана отблизо — заяви генералът доста важно, — стигнах до заключението, че той е побъркан.

Никой не се засмя. Всяко същество в стаята осъзнаваше крачката, която Даул беше направил. Думите сякаш бяха произнесени в съдебна зала.

— Нещо повече, вярвам, че той се е превърнал в опасност не само за себе си, но и за всички

обитатели на Алтайския куп.

Генералът пое дъх и издиша шумно. Ето. Свърши се. Стаята изведнъж се раздвижи.

— Бих казала, че е луд — каза Ютанг. — Убил е всички от своето котило, нали?

— Единият от излюпените е бил непокорен — обади се Дайатри. — С бунтовници е заговарял.

— Разбира се, но другите? Три дъщери и един син. Избил ги е всичките. Страх го е било, че няма да изчакат да умре, за да вземат властта. — Ютанг беше особено възмутена от този грях. Суздалите бяха много грижовни към децата си.

— В разкош живее — продължи да се възмущава Дайатри. — Храна. Пиене. Секс, Пари. Власт. Твърде много има от всичко. Навсякъде из Алтайския куп домовете са студени. Пазарите са празни. Редим се пред магазините. За часове след часове. Какъв живот е това?

— Дракх, ето какъв — изръмжа Ютанг.

— Какво ще направим по въпроса? — поде Мениндер.

— Да направим? Какво трябва да се направи?

Мениндер избухна в смях.

— Е, както изглежда от казаното в тази стая, всички сме съгласни, че старият безумец трябва да си отиде.

— Три въпроса трябва да решим — каза Дайатри. — Първо: Ще убием ли? Второ: Ако убием, как? Трето: Като си отиде, кой ще управлява? За тези съм права, нали?

Нямаше спорове.

— Да започнем с последния — предложи Мениндер. — От името на торките заявявам, че ни е омръзнало да бъдем пренебрегвани, защото сме малцинство. Който и да заеме мястото на Какана, ще трябва да се съгласи с това.

— Съгласна съм — заяви Ютанг.

— Същото важи за богазите — вметна Дайатри.

— Ами ако поискаме доктор Искра? — попита Мениндер. — Той е уважаван навсякъде из купа. И има репутацията на човек, който разглежда всички страни на един проблем.

Искра беше член на джохианското мнозинство. Но беше известен професор, изградил репутацията си в имперските среди. Друго предимство беше, че той в момента беше имперският териториален управител на един от подчинените таански райони.

Последва дълга тишина, докато съществата в стаята обмисляха кандидатурата.

— Не зная — поколеба се Ютанг. — Много дим. Малко яснота. Искам да кажа, кой знае какво наистина мисли?

Всички се обърнаха към генерал Даул, за да чуят какво ще каже той за предложението. Веждите му се присвиха замислено.

— Наистина ли мислите, че трябва да убием Какана? — попита генералът.

Чу се смутено мърморене из стаята, но преди някой да успее да отговори, вратата се отвори с трясък.

Всяко същество вътре загуби ума и дума, когато видяха да влиза най-лошият им кошмар — Каканът. Стоеше в рамката на вратата. Обграден от облечени в златисти дрехи войници. Оръжията им бяха насочени напред.

— Предатели — изрева Каканът. — Планирате убийството

ми.

Той се устреми напред, лицето му — безкръвна маска на смъртта, костеливите му пръсти замахваха като на дух, който иска да прониже всяко сърце, да изпразни дробовете им и да изтръгне червата им.

— Ще ви опека живи — крещеше Каканът. Беше се надвесил над масата, а яростта му се изливаше върху им. — Но първо ще ви нарежа на парчета — малко по малко. И ще нахраня с парчетата децата ви. А с тях ще нахраня приятелите ви. И те ще застанат на Стената на смъртта.

Той събра яростта си в раздиращия гърдите му балон и извика:

— Заведете ги в…

Внезапна тишина. Всеки се взираше в Какана. Устните му бяха разтворени в широко О. Очите бяха изцъклени. Мъртвешкото лице изведнъж бе станало червено от прилива на кръв. Дори войниците се бяха втренчили в него.

Каканът падна по лице на масата. Костите му изтракаха. После тялото се свлече на земята.

Мениндер приклекна до него и сложи вещата си ръка върху гърлото на Какана.

Изправи се. Свали очилата си. Почисти ги. После ги сложи отново.

— Е? — странно, но въпросът дойде от капитана на отряда.

— Мъртъв е — обяви Мениндер.

— Слава Богу — каза войникът, сваляйки оръжието си. — Старият негодник беше полудял.

8.

Посланикът и воинът лежаха голи и прегърнати в леглото. Голите крайници се бяха увили един около друг и двете тела приличаха на древен китайски възел с еротично съдържание. Слабините на посланика бяха покрити от бельото на воина.

Дори през дебелите изолирани стени на апартамента на посланика се чуваха далечните подвиквания, отбелязващи смяната на вахтата. Някъде в недрата на „Виктори“ се включи помпа и започна да пълни с течност хидропонните резервоари.

Златните къдрици на воина се раздвижиха първи. Дългите мигли се разтвориха. Воинът погледна лицето на спящия посланик. Очите й се плъзнаха надолу към бельото, после светнаха палаво. Малките й зъбки проблеснаха в странна усмивка.

Синд внимателно разплете своята част от възела. Като издърпа прекрасните си крайници от прегръдката на Стен, тя коленичи върху огромното легло на Вечния император. Имаше място за цял взвод любовници в копринените му чаршафи. Но за това, което Синд си беше наумила, голямото игрално поле беше загуба на пространство.

Тя внимателно вдигна бельото. Издължените й пръсти достигнаха целта си. Русата й глава и меките й устни се наведоха надолу.

Стен сънуваше Малък мост. Кръстосваше заснежените полета, които се простираха от гората до къщата му край езерото. По някаква причина носеше патрондаш, стегнат патрондаш. Още по-странното беше, че патрондашът беше пристегнат на голото му тяло. Не беше неприятно или смущаващо. Просто странно.

Внезапно се озова в къщата си, легнал до припукващия огън. Патрондашът беше изчезнал, но той все още беше гол и се случваше нещо невероятно. После осъзна, че спи. И сънува. Е, не всичко беше сън. Не и голата част. Нито прекрасните неща, които се случваха. После огънят припука по-силно.