Тютюн
Шрифт:
— Не, не е отвратително… — рече той след малко, — ако го запазиш и в момента на собствената си смърт.
XI глава
Пролетно време в градеца нямаше по-приятно място за пиене на ракия от ловния дом. Постройката се намираше на върха на хълма, обрасъл с борова гора, и до нея се отиваше или по шосето, което опасваше хълма, или по извивките на алеите, които минаваха през боровата гора. Зданието бе строено от сръбски пленници през Първата световна война, за да служи като лятна резиденция на един генерал, а след това стана собственост
Един неделен предобед към края на април двама провинциални донжуани се изкачиха бавно по алеите до върха на хълма. Те бяха опиянени от влажните изпарения на земята, от буйната растителност и незнайните пориви, които събуждаше пролетта. През нощта бе валяло, между боровете пълзеше прозрачен облак от топла пролетна мъгла, из въздуха се носеше благоухание на смола и пресни треви. След като се полюбуваха известно време на гледката към града, те седнаха в градината на ресторанта, поръчаха си кехлибареножълта сливова ракия и почнаха да разговарят за пътищата, по които криволичеше любовта.
— Хвърчех от радост на връщане в къщи!… — каза инспекторът. — В тъмнината едвам успях да изтрия червилото й от устните си.
— Значи, само се нацелувахте? — попита складовият директор на „Родопи“.
— Не посмях да опитам повече.
Директорът се изсмя тихо, но полицейският инспектор не забеляза това и протегна блажено изтръпналото си от ракията тяло.
— Разбираш ли!… — продължи инспекторът, като запали трескаво нова цигара. — Всичко стана съвсем непринудено!… Но ако тя почна приключението с мене така бурно… така естествено… аз се питам дали не ме обича… дали не е готова да се омъжи за мене… Тогава прощавай, службо!… Хвърлям униформата и постъпвам стажант в кантората на баща й!… След две години взимам държавния изпит и цялата клиентела в околията е моя!… А, как мислиш?
— Ти би бил добър адвокат — лениво произнесе директорът.
— Умея да дрънкам!
— Лошото е, че баща й е голям вариклечко!… — Директорът не искаше да обезсърчи веднага приятеля си и замислено почна да хрупка краставичка. — Търси богат зет!… А дядото и бащата на сегашния й любовник са лихвари от турско време… Червясали са от пари.
— А бе пари, но има и друго!… Нашият приятел е изхабен човек… Ракията вече го е съсипала.
— Да, но парите си остават!… А когато са много, никой не е луд да се отказва от тях… Слушай, момче!… Днес всичко се върти около парите!… Питай мене, аз разбирам повече тия работи!… Гледаш, богат човек, къща-палат, никога няма да продаде жена си, ще речеш… Но складовете му са задръстени от стари партиди. И ето, миналата есен жената на един от тях отпътува на разходка с Торосян до Париж… След две седмици арменецът купи всичките му партиди и ги хлъзна на френската режия… Това е то!…
— Някой да не им е светил? — недоверчиво забеляза инспекторът.
— Видели са ги в един хотел.
— Може да е случайно!… — Инспекторът се помъчи да спаси честта на висшето общество. — Може да са просто приятели.
— Може, може!… Ех, инспекторе!… Но разправяй за твоя случай…
— Та, мисля си — продължи инспекторът, — ако тя е решила да се омъжи за нашия приятел, би ли почнала
— Ух… и как!… — Директорът щеше да се изсмее, но вместо това схрупка ново резенче от краставичката. — Впрочем прав си!… Приключението й с тебе е много по-сериозно.
— Нали?
Сините, но малко размътени от ракията очи на инспектора светнаха щастливо.
— Явно е, тя те обича!… — Директорът почувствува внезапно желание да се забавлява с приятеля си. — Хубаво парче пипна ти, инспекторе!… Голяма зестра, единствена дъщеря, възпитаница на американски колеж! Но бащата, това е всичко!…
— Ще го накараме да се съгласи. А ако се опъва, можем да му се обадим венчани от някой манастир.
Инспекторът се загледа мечтателно в боровете, които заобикаляха градината. Из въздуха се носеше миризма на влажна папрат и диви теменуги. Въображението му си представи богато нареден апартамент в София, адвокатска кантора срещу Съдебната палата и клиенти, които бъдещият му тъст щеше да изпраща от провинцията. Ех, това е живот!…
— Ще стане!… — решително произнесе той, като изпи остатъка от ракията си.
— Кое? — попита директорът.
— Ще се омъжи за мене — каза инспекторът.
— Внимавай само да не надушат нашият приятел или баща му!… Ще те духнат веднага.
— Ще ме духнат ли?… — Инспекторът надменно примигна с очи. — Как?
— Просто ще те преместят в друг град. Това е шега за тях. Имат връзки.
— Ще ме преместят, но после?… Очите на инспектора погледнаха с притъпен от ракията израз.
— Какво после?… — иронично попита директорът.
— Аз нямам ли връзки?
— Ще ги уплашиш, че си племенник на някакъв спиртосан запасен генерал, това ли?… Какво представляваш ти?… Фукара, дребно полицейско чиновниче с малка заплата, което всеки местен туз може да премести или уволни!… Е-ех, инспекторе!… — Гласът на директора стана внезапно съчувствен. — Аз получавам голяма заплата, живея нашироко, правя каквото си искам… И пак ме е яд!… Разбираш ли?… Пак ме е яд!…
— Защо те е яд? — попита инспекторът.
— Не зная защо, но ме е яд! Горе трупат пари, живеят в дворци, отварят си сметки в швейцарски банки… А ние тук сме мижитурки, слуги… Рединготчето глътна само тази година дванадесет милиона печалба… Ето, затова ме е яд.
— Хвърчиш нависоко — упрекна го инспекторът.
— А защо поне да не хвърча!… Ти не правиш ли същото, не искаш ли да станеш зет на богат адвокат?
— Да, но моето желание е по-скромно.
— Успокой се!… Въпреки това няма да успееш!… Все по-мъчно става издигането на хора като нас… Тузовете се окопават добре. Ако дават пари, искат срещу това пак пари или поне способност да печелиш пари.
— А ние да не сме вързани?
— Ние сме скапани от ракия нищожества.
— Ти пак се напи и почна да дрънкаш глупости — критично забеляза инспекторът. — Получаваш голяма заплата и годишно възнаграждение, разполагаш с кола… Ако бях на твое място, щях да бъда доволен.
— Не, нямаше да бъдеш доволен!… Ако беше складов директор, щеше да искаш да си районен експерт, ако станеш районен експерт, ще искаш да си главен експерт, а ако станеш главен експерт, ще ти се прииска да лапаш самостоятелно.