Тай-пан
Шрифт:
Но Струан беше онзи, който замисли вдъхновения план да се заобиколи Кантон, където се бе забъркала цялата каша, и вместо това експедиционните сили да бъдат изпратени на север към Чъшан. Разсъжденията на Струан бяха, че този остров лесно ще бъде завладян без загуби, защото китайците бяха безпомощни срещу която и да било европейска армия или флот. Като оставеха малочислена задържаща сила при Чъшан и няколко кораба, които да блокират Яндзъ, експедиционните сили можеха да отплават на север към устието на река Пей Хо и да застрашат Пекин, столицата на Китай, която бе само на сто мили нагоре по течението. Струан знаеше,
— Лонгстаф постъпи много умно, като възприе плана — каза Купър.
— Всеки, който търгува с Китай, знае как да постави китайчугите на колене — каза Брок с груб тон. Той бутна цилиндъра си назад и отпусна превръзката на окото си. — Но защо Лонгстаф и Струан се съгласиха да водят преговорите чак в Кантон, а? Всеки глупак знае, че „да преговаряш“ за китайците значи да печелиш време. Трябваше да си останем на Север при Пей Хо, докато мирът бъде подписан. Ама не, ние връщаме флота и последните шест месеца чакаме ли, чакаме ония смотани кучи синове да седнат да подпишат. — Брок плю. — Тъпо, страхотно тъпо. И цялото пилеене на време и пари затая смрадлива скала. Трябваше да си оставим Чъшан. Ей това е остров, дето си заслужава да го имаш.
Чъшан бе дълъг двадесет мили и широк десет, земята му бе плодородна и богата, с добро пристанище и дори имаше голям град — Тинчай.
— Там има къде да се разгърне човек. И още, оттам три или четири фрегати могат да блокират Яндзъ, докато си свалиш шапката. А който държи тази река, има контрол над сърцето на Китай. Там трябваше да се заселим, пусто да остане!
— Все още държите Чъшан, мистър Брок.
— Ъхъ. Ама ще го върнат според съглашенията по оня гнусен договор, тъй че няма да е наш.
Той затропа с крака срещу усилващия се вятър.
— Може би трябва да споделите това с Лонгстаф — каза Купър. — Той възприема съвети.
— Но не и моите. И ти много добре го знаеш. Ала ще ти кажа, че когато Парламентът узнае за договора, някой ще си изпати, обзалагам се.
Купър запали пура.
— Склонен съм да се съглася. Договорът е един изумителен документ, мистър Брок. За днес и за този век, когато всяка европейска сила граби земи и жадува за власт.
— Да не би Съединените щати не го правят, а? — Лицето на Брок се изпъна. — Ами вашите индианци? А сделката с Луизиана? Испанска Флорида? Хвърлили сте око на Мексико и на руската Аляска. Последните сведения казват, че даже се опитвате да пипнете Канада. А?
— Канада е американска, не английска. Ние няма да се бием за Канада — ще я присъединим по нейно собствено желание — каза Купър, като се мъчеше да прикрие безпокойството си. Той подръпна дългите си рошави бакенбарди и загърна сюртука си по-плътно около раменете срещу острия вятър. Знаеше, че един сблъсък с Британската империя в този момент би бил катастрофален и щеше да съсипе „Купър — Тилмън“. Проклетите
— Няма да има война — каза Тилмън, като дипломатично се опита да успокои Купър. Той въздъхна и пожела да си беше у дома, в Алабама. Там може да бъдеш джентълмен, помисли той. Там не е необходимо да имаш вземане — даване с проклетите британци всеки божи ден или пък да общуваш с такива богохулстващи, сквернословни мерзавци като Брок, с такъв жив дявол като Струан — или дори с такъв буен младеж и старши съдружник като Джеферсън Купър, който си мисли, че Бостън е пъпът на света. — А тази война, за зло или за добро, свърши.
— Помни ми думите мистър Тилмън! — рече Брок. — Тоя скапан договор няма да донесе добро нито на нас, нито на тях. Трябваше да си задържим Чъшан и да разкрием пристанища в самия Китай. След няколко седмици пак ще се бием. През юни, когато вятърът е благоприятен и времето е благоприятно, флотът пак ще трябва да отплавана север към Пей Хо. И ако пак се бием, как ще съберем тазгодишния чай и коприна? Миналата година почти не се търгуваше заради войната, по-миналата година пък изобщо нямаше търговия, а и ни обраха целия опиум до шушка. Само от мене взеха осем хиляди сандъка. Това ми струваше два милиона таела сребро. В брой.
— Тия пари не са загубени — каза Тилмън. — Лонгстаф ни нареди да ги дадем. Да откупим живота си. Той ни даде документ от името на британското правителство. А в документа има клауза. Да се изплатят шест милиона таела сребро.
Брок грубо се изсмя.
— И ти си мислиш, че Парламентът ще уважи документа на Лонгстаф? Че нали всяко правителство ще бъде изритано в мига, в който поиска мангизи да плаща за опиум? А що се отнася до шестте милиона — те ще платят разходите по войната. Познавам Парламента по-добре от вас. Моят съвет е да пиете една студена вода с вашите шест милиона. Тъй че ако и тази година има война, всичките ще се разорим. Вие, аз, всеки, който търгува с Китай. И даже проклетият „Ноубъл хаус“.
Брок грубо се изсмя.
Той измъкна часовника си. Церемонията трябваше да започне преди час. Времето лети, помисли си той. Да, ама не против „Брок и синове“, да му се не види. Дърк бе имал период на сполука в продължение на седемнадесет години. Бе време нещо да се промени.
Брок се наслаждаваше на мисълта за втория си син — Морган, който умело и безскрупулно бранеше интересите им в Англия. Той се питаше дали Морган бе успял да намали влиянието на Струан в Парламента и в банкерските среди. „Ще те съсипем, Дърк, — помисли той, — и Хонконг заедно с теб.“
— Защо, по дяволите, се бавят? — попита той и забърза към флотския офицер, който крачеше напред — назад близо до пехотинците.
— Какво ти става, Джеф? Знаеш, че е прав за Хонконг — каза Тилмън. — Трябва да бъдеш по-внимателен, а не да го дразниш.
Купър леко се усмихна.
— Брок е тъй дяволски самоуверен. Просто не можах да се сдържа.
— Ако Брок се окаже прав дори за половината от нашите милиони, ние сме разорени.
— Да. Но Струан ще загуби десет пъти повече, ако парите не бъдат изплатени. Ще му ги дадат, не се бой. Така че и ние ще получим своето.