Танго

Уолър Робърт

– Да, бих казал, че си достатъчно близко.

Тя леко наклони глава встрани и се замисли.

– Напомня ми за Аврора, римската богиня на зората и изгряващото слънце.

Карлайл измъкна стария си речник от колежа и го прелисти, мърморейки:

– А... арр ат, ау... Ето го, "аура".

Сузана се пресегна и потупа с показалец по страницата.

– Виж как започват всички думи в този ред. Какво имаме?

Той прокара пръст по колоната, после тупна с длан по страницата.

– Аu е химичният символ на златото!

Тя се усмихна.

– Така си и мислех. Знанията ми по химия от средното училище

са доста покрити с прах, но си спомням, че някъде бях чела, че символът на златото е заимстван от името на римската богиня Аврора. Тази корпорация не изписва ли точно така името си? С главно "А" и малко "u"?

– Отново си права. Точно така го изписват.

Тя се усмихна и го погледна.

– Какво се оказва, че имаме сега? Дали AuRA е просто хитроумен начин на изписване на думата "аurа", заиграване със символа на златото? Или има някакво друго значение?

– Не знам. Но мисля, че може да си попаднала на нещо.

– И аз не съм сигурна – отвърна Сузана.

 Карлайл помълча малко, после каза:

– Може би трябва да поприказваме с Флейтиста.

– И също така с някои от по-войнствено настроените индианци от резервата или с хората от Движението за защита на правата на индианците. Веднъж се срещнах с Ламон Гарвановото крило. Много е добър в юмручния бой. Може би все още може да се направи нещо. Но в момента съм твърде уморена, за да мисля по този въпрос. Имаш ли нещо, в което, мога да спя?

– За дрехи ли ме питаш или за легло?

– И за двете.

Сузана беше около метър и седемдесет висока, с двайсет сантиметра по-ниска от Карлайл. Той реши, че износеният му сив анцуг може да свърши работа. Подаде го и тя влезе в банята. Появи се след няколко минути и изглеждаше просто прекрасно с навитите ръкави и влачещите се по пода широки крачоли. Сузана знаеше как да придаде характер на всичко, което носеше, и винаги изглеждаше като готова за среднощно модно ревю.

– Можеш да спиш на леглото, Сузана, аз ще разпъна спалния си чувал на тавана.

– Не, предпочитам спалния чувал. На практика съм израснала в спални чували.

Тя понесе торбата нагоре по извитото стълбище. По средата на пътя се спря с ръка на перилата и погледна надолу към Карлайл.

– Лека нощ, Карлайл. Харесват ми нещата, които изработваш, но много повече ми харесвате ти самият и талантът ти.

Карлайл дълго лежа буден. Мислеше за Сузана, за нещата, които му беше казала. Вслушваше се в бурята и в мъркането на Боклукчийски камион, докато се измъкваше изпод акумулиращата печка и се отправяше към стълбището, водещо към тавана. Към четири сутринта Карлайл стана, за да зареди печката. Навлече набързо един пуловер и джинсите си, опитвайки се да не вдига шум, за да не събуди Сузана. Силният вятър задумка като огромна ръка по панелите от секвоя, когато отвори вратичката на печката и сложи няколко парчета бял чам върху въглените. Отново започна да става топло. Карлайл постоя приклекнал пред огъня, за да се сгрее.

– Добро утро, Карлайл. – Сузана надничаше, приведена над перилата на стълбището. Говореше шепнешком.

– Добро утро, Сузана. Извинявай, ако съм те събудил.

– Не си. Будна съм от известно време. Лежах на тавана и слушах вятъра. Искаш ли кафе?

– Да, но този път ще го направя аз. Ти можеш да поседиш до печката. Или може би предпочиташ

чай?

– Искам чай, благодаря – отвърна тя, загърна се със спалния чувал и заслиза боса надолу.

Карлайл пусна радиото и намали звука. Искаше да чуе прогнозата за времето. На всеки няколко минути течаха бюлетини, произнасяни като монотонна рецитация. Дебелината на снежната покривка вече бе достигнала трийсет сантиметра, очакваше се през деня да се увеличи поне с още толкова. До вечерта скоростта на вятъра щеше да достигне шейсет километра в час. Музика. Мърл Хагард пееше за шосето. Прекалено ранен час за Мърл, лош ден за шосето, затова Карлайл спря радиото и пусна касета със запис на Пол Уинтър, свирещ на своя саксофон сопрано в Гранд Каньон.

Сузана седеше на една възглавница, все така загърната в спалния чувал, отпиваше от чая си и гледаше към Карлайл, който, облегнат на лакът, пиеше кафе.

– За какво мислиш, Карлайл?

Той мислеше за огън, биене на барабан от опъната ярешка кожа и танцуваща жена. В една снежна февруарска сутрин Карлайл Макмилън мечтаеше за сладък дъжд.

Не отвърна на въпроса . 

– Карлайл, искаш ли да се любим? – Каза го просто и без заобикалки. Говореше тихо и се усмихваше.

Той отвърна на усмивката .

– Да. Искам да се любя с теб от мига, в който те видях да минаваш пред фаровете на пикапа ми през първата ми вечер в Саламандър.

– Усещах го. Изпитвам същото към теб. Но първо трябва да се изкъпя. После ще използвам остатъците от виното, за да приготвя нещо приятно за пиене.

Карлайл се опита да прикрие лекото треперене на ръцете си, когато подаваше хавлиите, докато тя изваждаше внимателно и прецизно най-различни неща от чантата си. Вещицата на Саламандър, със зелени очи и древни дарби. Усмихвайки му се, тя се отправи към банята, после спря, взе ръката му в своята и за кратко задържа погледа си върху неговия.

Водата от душа зашуртя и Карлайл се облегна на стената в кухнята, заслушан в звука, представяйки си мокрото тяло. Десет минути по-късно Сузана излезе, облечена в пелерината си вместо в халат. Качулката беше пусната, косата се разстилаше свободно по гърба , стигайки чак до кръста, сребърните халки подрънкваха на ушите .

– Сега е мой ред.

Беше оставила малък калъп сапун с аромат на сандалово дърво в банята. Четката за коса и зеленият гребен лежаха на плота до мивката. До гребена се виждаше малко шишенце парфюм без етикет. Четка за зъби и кутийка със сода. Женски принадлежности, наситен аромат на жена, долитащ от много, много далечни времена. Той махна капачката на парфюма и доближи шишенцето до ноздрите си: мирис на цветя, пясък и вятър край бреговете на Тигър.

 Остави водата да шиба по тялото му. Гореща вода, леден вятър отвън... Сузана Бентийн. Когато привърши, облече джинсите и пуловера си и влезе във всекидневната.

– Горе съм, Карлайл – разнесе се гласът откъм тавана.

От възглавниците, одеялата и спалния чувал бе направила нещо като топла люлка, заемаща по-голямата част от малкото таванско помещение. Беше гола и седеше сред възглавниците с подвити под тялото си крака. В празната бутилка от вино имаше забодена свещ, отнякъде долиташе мирис на запалени ароматни пръчици. В ръцете си държеше жълто перо. Ако Сиаула слезеше на земята, щеше да изглежда точно така, помисли си Карлайл.