Танго
Шрифт:
– След снощи, дърводелецо – където пожелаеш.
– Добре. До скоро. Ще очаквам да изпълниш обещанието си.
Слънцето светеше ослепително, отразяваше се и прясно навалелия сняг. Тя прегърна Карлайл и той отвърна на прегръдката .
Пикапът стигна до шосето, водещо към Хълма на вълка, плъзна се малко, въпреки че беше достатъчно солиден, и зави към Саламандър. Карлайл влезе обратно вкъщи и Боклукчийски камион го последва. Препаса кожения работен колан през кръста си. Чувстваше се по-добре от когато и да било от петнайсет години насам, ако не и повече. След глътка кафе се покатери на стълбата, а котаракът, извил опашка
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Въпреки че беше с две десетилетия по-възрастен от мен, старецът издържаше повече на сериозно пиене. Около единайсет, когато Слийпи продължаваше да стои зад бара и не даваше признаци, че има намерение да затваря, аз казах:
– Със сигурност оценявам информацията, която ми даде, но не искам да те изморявам. Не можем ли да се срещнем пак тук след ден-два?
– Не се притеснявай за мен – отвърна старецът. – Не ми се случва често да ме черпят с качествен алкохол, освен това особняк на моята възраст като нищо би могъл да хвърли топа до утре.
Пъхнах нова касетка в диктофона си.
– Когато Карлайл Макмилън погледна към прозореца ми и ми помаха през своята втора вечер в Саламандър, направо подскочих, преди да му махна в отговор. Не трябваше да се изненадвам чак толкова, тъй като същата сутрин го бях огледал хубавичко в "Дани" и веднага прецених, че най-вероятно е човек, който не е пропуснал много неща в живота. Нещо в очите му... Имаше поглед на стар човек, нетипичен за неговата възраст – сякаш е видял много неща и знае много повече, отколкото показва.
И така, през въпросната зима, двайсет и няколко часа след като средно лютата за Дакота виелица бе утихнала, аз слязох в "Дани", седнах на обичайното си място и се зачетох в "Хай Плейнс Инкуайърър", който имаше претенциите да е вестникът на щата. Управлението за почистване на пътищата в Саламандър, състоящо се от един-единствен представител, Мърл Бегби, си беше свършило работата, позволявайки на любителите на сутрешно кафе да се съберат отново след еднодневно прекъсване в резултат на лошото време.
Гели приготвяше нещата за обяда, докато насъбралите се в "Дани" хора обсъждаха бурята. Щом изчезна за няколко минути в кухнята, Аксел Лукър се приведе напред и започна да разправя на всички както на неговата маса, така и на съседната, че когато предния ден разчиствал снега от алеята на Карлайл, пикапът на Гели бил паркиран отпред; даде и точните сантиметри сняг, натрупани отгоре му.
Беше твърде голямо предизвикателство към тяхната логика, но момчетата в крайна сметка успяха да стигнат до заключението, че тя трябва вече да е била у Карлайл, когато снегът бе завалял. Ipso facto, както учителят ми по геометрия от средното училище в Саламандър обичаше да казва, очевидно Гели бе пристигнала, преди да завали снегът, и беше останала там през цялата нощ.
Това бе достатъчно, за да бъдат поставени Гели и Карлайл на позиция осем от скалата на морално разложение, приета в Саламандър – стандартен начин да се оценяват подобни събития в едно място, където основното удоволствие на плътта е яденето. Щом новината стигна до женската църковна група, точките станаха девет, защото към осемте се прибави и една заради флиртуване. След като това беше постигнато, предположенията
Освен това някои от по-наблюдателните посетители в "Дани" си спомниха, че са забелязвали нещо, което вярвали, че било по-голямо количество картофено пюре в чинията на Карлайл, когато Гели му сервирала руло "Стефани" и сандвичи с пуешко. Това затвърди подозренията на всички и камбанката на върха на десетточковата скала проехтя така силно, че се удари в бензиностанцията на Мерт и рикошира из Главната улица в продължение на няколко дни.
Местните моралисти се кълняха, че са забелязали промяна в цялостното поведение на Гели и че сега била още по-дружелюбна от обикновено. С две думи, доказателството бе неопровержимо и в крайна сметка се стигна до всеобщото заключение, че Карлайл и Гели са любовници, въпреки че Боби Ийкинс би се изразил по доста по-вулгарен начин. Но пък Боби Ийкинс си е ужасно плеснат през устата. След като въпросът около Карлайл и Гели се осветли, Саламандър отново насочи вниманието си към по-маловажни проблеми, като смърт и политика например.
Забелязах обаче, че много често в събота вечер, след като затвореше "Дани" в шест, Гели натоварваше голяма кошница с храна и термос с кафе в пикапа си и отпрашваше на запад. Съмнявах се, че е планирала самотен пикник край бреговете на Литъл Сал, нещо повече, бях убеден, че пътува към дома на Карлайл.
Старецът поздрави с кимване двамата каубои, влезли в "Слийпи". Последва ги Харв Гътридж, собственик на каменоломната и голям бройкаджия, що се отнасяше до жените – привършваше с една и се прехвърляше на следващата. Харв помаха на стареца и последният без особен ентусиазъм отвърна с едно "Харв".
Погледна ме, после извърна очи към Гътридж.
– Никога не успях да разбера как точно стана, но Харв ме прецака с договора, след като получих контузията, докато къртех камъни за него... Този кучи син!
Както и да е, казвах, че на Карлайл Макмилън му отне около година да завърши къщата си. Работеше всеки ден – всеки божи ден! – макар че от време на време приемаше някаква малка поръчка, за да припечели по някоя пара. В интервала между посещенията ми в пощата и изслушването на разговорите в "Дани" научавах много неща и така успявах да съм в течение с неговия прогрес. Имаше си своите предимства в това да си дядка, куц с единия крак и без нещо особено да се случва в живота ти. По някаква причина хората говорят открито пред теб, сякаш те няма, казват всичко, като си мислят, че си немощна стара птичка, която и без това няма с кого да си клюкари. Това е голяма грешка. Старци като мен не дават и пукната пара за онова, което си мислят или казват хората. Искаш ли да чуеш истината, търси старци и малки деца.
Броят на хората, които притесняваха Карлайл с желанието си да огледат наоколо, докато завършваше къщата си, бе толкова голям, че към края на лятото той се принуди да публикува малка обява в "Саламандър Сентинел". В нея се казваше, че къщата му ще е отворена за посетители през следващите събота и неделя, между дванайсет и шест следобед за всички, които имат желание да я разгледат. Гели ме попита дали искам да видя какво е направил Карлайл и предложи да ме закара. Тъй като не бях излизал извън града повече от две години, приех предложението – отчасти защото наистина исках да видя къщата, отчасти заради прекрасната природа наоколо.