Танго

Уолър Робърт

Адвокатът отново заговори:

– Ще подготвя документите за следващата сряда, ако това ви устройва. Междувременно може да погледнете извлечението. Но ви уверявам, че всичко е наред и че нотариалният акт е... гладък като бебешко дупе. Трябва да запомня тази фраза, добра е.

– Отстъпвам ви я. Мисля, че аз самият я откраднах от Уайт.

– От кого?

– От един писател.

– О!

Карлайл тръгна към пикапа си. Чувстваше се особено умен и безкомпромисен. Постигането на добра сделка бе модерният еквивалент на лова като средство за осигуряване на храна за семейството от по-стари времена. Беше чувал, че някои мъже получавали ерекция дори само като си помислели за сключването на сделки, макар на него лично

да му се струваше, че въпросните типове със сигурност са пълна скръб, когато става дума за нещо друго.

Обратно в мотелската стая за няколко часа, посветени на извлечението. Документът изглеждаше наред. Земята се предаваше по наследство в семейството, започвайки от дядото на Уилистън, който се бе установил на мястото според Заселническия акт от хиляда осемстотин и шейсета година и бе получил изряден нотариален акт. Преди петнайсет години бяха продадени сто и трийсет от първоначалните сто и шейсет акра. И тази продажба бе чиста, както всичко останало, а приложеното проучване изглеждаше повече от акуратно.

Той отвори вратата на "Дани" в осем без десет и погледна нагоре, за да види дали старецът е на поста си на прозореца над "Лестър". Там беше, застанал в кафявата олющена рамка като портрет на Вермеер. Карлайл му помаха. Жестът му изненада стария човек, но след миг той му махна обратно в отговор, сковано, но с приятелско чувство.

Кафенето на Дани беше празно. Гели бършеше пода. Изглеждаше уморена.

– Не се паникьосвай, не съм тук по повод, който налага наличието на майстор готвач и келнери в смокинги – обяви Карлайл още с влизането си.

– Не съм паникьосана – отвърна Гели Девъроу. – За днес приключих с готвенето. Гладните пътници, пък ако ще да са Мик Джагър и Джими Картър, се пренасочват любезно към бара на Лерой и деликатесите от неговото меню. Ако искаш кафе, току-що изключих машината, но все още е топла. Можеш да получиш една чашка безплатно, тъй като не ми се струва правилно да вземам пари за нещо, излязло от изключена кафеварка.

– Добре.

Той седна до тезгяха, а тя наля две чаши кафе и се облегна на хладилната витрина, както бе сторила и предната вечер.

– Е, как върви? Ще станеш ли бъдещ жител и данъкоплатец от Йеркс Каунти, или Калифорния ти се струва все по-добре и по-добре?

– Отговорът на първия ти въпрос е "да", така мисля. Разполагам с осъвременено извлечение от нотариалния акт, а Кларънс Дароу от Ливърмор ще подготви документите за два дни. Отговорът на втория ти въпрос е твърдо "не"!

Тогава тя се усмихна и му протегна ръка.

– В такъв случай, името ми е Гели Девъроу.

Той пое дланта – загрубяла длан на работничка, но едновременно с това – приятна.

– Моето е Карлайл Макмилън. Причината, поради която съм тук, е да ти предложа да те почерпя една бира заради картата и брокерските услуги, ако не си заета.

В мига, в който го каза, съжали за думите си. Досега не бе забелязал венчалната халка на пръста , не беше свикнал да гледа за такива подробности.

Нескопосна покана, постави и двама им в неудобно положение.

Опита се да замаже нещата:

– Ако... Само в случай, че не възразяваш. Наистина не се замислих, че може да си омъжена... не че не трябва да си... току-що забелязах халката ти. Искам да кажа... Нищо не искам да кажа, не се опитвам да започвам нещо... О, по дяволите!

Гели Девъроу се засмя и сложи ръка пред устата си, опитвайки се неуспешно да прикрие усмивката си. Отдавна не се беше случвало да се смее на глас.

– Много мило от твоя страна. Изпий си кафето, докато приключа с чистенето, и след десетина минути ще се изправим храбро срещу диваците в "Лерой". Но искам да те предупредя – ще бъда нащрек през цялото време, докато пресичаме Главната улица.

Тя отново се засмя, не на Карлайл, чиято душа очевидно се гърчеше от неудобство, а на ситуацията. Той го усети и беше благодарен,

но въпреки това кръвта нахлу в лицето му.

Ругаейки се наум заради несръчността, Карлайл прехвърли страниците на "Хай Плейнс Инкуайърър", лежащ върху тезгяха. В логото се казваше, че това е вестник, на който може да се разчита, и Карлайл така и направи. Вестникът му разказа за премиерата на някакъв нов филм в Лондон и че носенето на скоби всъщност се е превърнало в мода в Ричмънд, Вирджиния. С тази информация в главата той отгърна на раздела за мнения и прочете заглавието на водещата статия:

ВРЕМЕ Е ДА СЕ ХВАНЕМ НА РАБОТА

Раздвижването на щата в икономическо отношение се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото губернаторът Джери Грават очакваше. Диагнозата му, че твърде много зависим от земеделието и свързаните с него индустрии, попада право в целта, но предложенията му за разрешаването на този проблем, както и проблемите на различните бизнес и законодателни групи, до този момент не са продуктивни. Прогонването на тежката индустрия ни поставя в състезание с щати, които в течение на годините са обръщали по-голямо внимание на инфраструктурните изисквания с индустриални цели, като магистралите например. Жителите на нашия щат постоянно гласуват срещу дори най-минималното повишение на данъците върху бензина, което би допринесло значително за подобряването на пътищата и построяването на нови. Що се отнася до слуховете, че държавата щяла да отпусне средства за нова магистрала, минаваща през нашия щат, те се оказаха единствено това – слухове. Нещо повече, застаряването на населението в резултат на отлива на млади хора стабилно подкопава числото на квалифицираната работна ръка – необходим компонент за възникване и развитие на индустрията в щата. Междувременно финансовите възможности на щата ни, които зависят от данъците върху доходите, намаляват и даже отдавна съществуващи тук предприятия се преместват другаде в търсене на евтина работна ръка, по-добър транспорт и облекчение от различните такси, налагани им от щата, за да се компенсират намаляващите приходи от данъци. Време е губернаторът, както и законодателните и бизнес групите, да престанат да се критикуват един друг и да се хванат заедно на работа. Предложеният от губернатора високотехнологичен коридор от Фолс Сити до столицата е добро начало. Всички жители на щата трябва да застанат зад това далновидно предложение въпреки високите първоначални разходи покрай лазерните и биотехнологичните центрове. Време е да спрем да се оплакваме, да запретнем ръкави и да се хванем на работа.

Докато Карлайл четеше вестника, Гели Девъроу привършваше с бърсането на напукания балатум на пода на едно място, наречено "Дани", и размишляваше върху живота си. Тя бе раздробила съществуването си, сякаш беше двигател на стара кола, разглобен на части и пръснат по изцапания с грес под. Случваше се поне веднъж седмично, а после се опитваше да събере и сглоби разпръснатото по начин, в който откриваше повече смисъл. Но накрая резултатът винаги се оказваше същият – цвъртяща шумна форма, трийсет и девет годишна, самотна, вървяща към изхабяване, без възможности, жена, която бавно се превръщаше в невидима за мъжете наоколо . Дори на омъжените жени не им харесва да не бъдат забелязвани, особено от съпрузите си.

Тя облече якето си от деним и започна да гаси лампите.

– Можем да тръгваме, когато си готов.

На излизане Карлайл задържа вратата, докато тя изгасяше неоновия надпис на кафенето.

– Благодаря, свикнала съм сама да си отварям вратите. – Гели отново се усмихна и двамата пресякоха за кръчмата на Лерой.

Масата за билярд беше тъмна. Такова бе и лицето на Лерой. С изключение на стария Франк, градския посрещач, чиято глава както винаги лежеше отпусната върху бара, в заведението нямаше никого, а беше осем и петнайсет, четвъртък вечер. Продажбите не бяха добри и вървяха към по-лошо.