Танго

Уолър Робърт

Както веднъж беше казала, "в онези дни имената изглеждаха някак маловажни. Знам, че сигурно ти е много трудно да го разбереш, Карлайл, но така го чувствахме тогава. Сега се измъчвам, че не мога да се сетя за името му – повече заради теб, отколкото заради себе си."

И така. Беше му казала всичко, когато той бе на дванайсет години. Седяха един до друг на стълбите пред къщата им в Мендосино. Тя бе прегърнала слабото мълчаливо момче и бе облегнала глава на неговата, докато му говореше, а ароматът на току-що измитата коса преобладаваше над всички други майчински миризми в нея. Той я слушаше и я обичаше заради безпощадната искреност, с която му разказваше за щастието, че го е родила, дори заради развълнуваните

нотки в гласа , когато говореше за мистичното сексуално отдаване на онзи мъж. Въпреки че на годините, на които бе, на Карлайл му беше трудно да си представи нещо от този сорт, още повече пък – включващо майка му.

Всичко това – нейната искреност, нейната грижовност – беше добре, но не и достатъчно. Карлайл Макмилън тайно копнееше за баща, който да му даде увереността, че всички случайни и могъщи чувства, бушуващи в гърдите му, един ден ще се синтезират в ясна и полезна мъжественост.

Освен това в продължение на години го измъчваше гняв. Гняв заради неопределеността, заради това, че Уин Макмилън най-спокойно се беше чифтосала с някакъв непознат, който после бе отпрашил на север през обагрените в топли цветове дървета на настъпилата есен и просто беше изчезнал. Отне му време и доста размишления, но накрая успя да се примири с всичко. Или поне с по-голямата част от нещата. И все пак налице бяха неяснотата, чувството за незавършеност, любопитството относно точно определена вълна в потока на гени, от който той бе формиран. Някои казваха, че до известна степен приличал на индианец с ясно изразените си скули, характерния леко гърбав нос и дългата тъмна коса, която понякога завързваше с червена кърпа като апах. Тази идея донякъде му харесваше, макар да нямаше никакъв начин да разбере дали беше истина, или не. Когато хората го питаха дали във вените му не тече индианска кръв, той мълчаливо вдигаше рамене и ги оставяше да си вадят сами заключенията.

И още нещо – почукването. Така го наричаше той. Беше започнало още когато беше дете и не го бе напуснало през годините. Нещо дълбоко в него, идващо от неизвестен източник. Когато мълчеше, до него достигаха сигнали, едва доловими и далечни, може би от спиралата на неговата ДНК – той по-скоро ги усещаше, отколкото чуваше. Сякаш дива котка си играеше с прашни телеграфни клавиши в малката гара на обсебен от духове град: чук... пауза... чук... пауза... чук, чук... и по-нататък – в същата последователност. Това беше един от сигналите. Имаше и други.

В началото му се струваше невероятно, дори – химерно, но си представяше, че баща му му изпраща някакво съобщение по пътя на кръвните връзки. Мислите му течаха по следния начин: баща му нямаше представа, че той съществува, но генният му код знаеше, тъй като беше част и от неговия. Кодовете знаят, че Карлайл съществува, биологичният му вид го знае. Карлайл бе от рода на баща си и носеше неговите гени. Следователно в известен смисъл баща му също знаеше. Логиката му беше крехка, но той откриваше някакъв смисъл в нея, стига да не се заравяше прекалено надълбоко.

И така, Карлайл започна да вярва, че баща му е свързан с тези сигнали, че е там някъде, общуваше с него. Той се напрягаше да го чуе и на свой ред му говореше:

– Кой си ти, човече? По дяволите, усили звука, остани в ефир. Кажи ми нещо за себе си, та и аз да разбера повече за мен самия. Кое е това, което зная, а нямам представа, че го знам? Но сигналите бяха неясни, изчезваха много скоро, след като се появяха, и след всяка подобна случка Карлайл се чувстваше някак изоставен и малко се самосъжаляваше.

Улавяше сигналите предимно когато беше спокоен и доволен от себе си. Преди година-две те внезапно бяха престанали. Карлайл Макмилън бе отишъл на място, където нямаше миг спокойствие. Бе започнал да се отдалечава от истинското си "аз".

Когато беше най-обикновено

момче от Мендосино, един стар дърводелец на име Коуди Маркс го бе научил да върти чука и да реже с трион по-добре от всеки друг. Две десетилетия по-късно той осъзна, че предава доверието на стареца и това разяждаше сърцето му. Непрекъснато мислеше колко се е отдалечил от онова, което Коуди Маркс се опитваше да направи от него. Колко? Много. Прекалено далеч бе от строителя на красиви и трайни неща, какъвто му се искаше да бъде. Когато се връщаше назад в спомените си, не можеше да разбере как се беше стигнало дотук. В хода на житейския си път незначителните избори, които бе правил, бяха довели до огромни последици. Фокусирането върху незабавното го беше отклонило от правия път и го бе отвело към корумпирано и неприятно бъдеще – бъдеще, в което той никога не беше изпитвал желание да живее. Някъде насред всичко това мечтата му да се реализира като майстор-творец се бе изгубила, а Коуди беше изблъскан на заден план.

Сметките трябваше да се плащат. Какво пък толкова, по дяволите? Приемаш някоя скапана оферта само заради парите и това е. Още сметки, нова бърза оферта, посредствена работа. Свършваш я, вземаш си парите, тръгваш си и се захващаш със следващата поръчка, за да си платиш новите сметки. Така стояха нещата.

Наречи го жестока реалност, мислеше си Карлайл, наречи го оцеляване в един суров свят, наречи го както си искаш. Това не правеше действителността по-хубава, отказването от мечтите, мълчаливото, пълзящо, почти несъзнателно подчиняване на силите на баналността. Без да забелязва, концентрирайки се върху борбата си за оцеляване, той се беше плъзнал спираловидно надолу, минавайки през различните нива на гордостта и безпокойството, докато най-сетне се бе приземил на място, на което никога не бе очаквал да се озове.

Започна да се възприема просто като едно от многото панаирджийски понита, вървящи мудно в огромния долнокачествен парад на ефимерните неща – неща, чиято стойност се заключаваше единствено в онова, което някой беше склонен да плати за тях. Пазарът определяше цената и Карлайл осъзнаваше, че пазарите на трудното навъсено време, в което живееше, рядко оценяваха подобаващо качество като това, което излизаше изпод ръцете на Коуди Маркс. Езикът, на който говореше Карлайл, неговите възгледи, позата му – всичко го отнасяше към една система, срещу която Коуди Маркс кротко се опълчваше.

Дори и жените, появяващи се в живота на Карлайл, получаваха същото отношение: никакви трайни връзки, трайността нямаше значение. Нова жена, кратка нощ или седмица, после – все напред, без да изостава от парада.

Беше изтласкал чувството за вина дълбоко в себе си, потискайки ниския и настойчив ропот на вътрешния си протест, казвайки както на себе си, така и на другите, че времената са се променили, че спокойният свят на Коуди Маркс, в който всеки дава воля на собствените си желания, вече не съществува. Това действаше известно време и рационалното обяснение на нерационалните подбуди притъпи чувствителността му, наред с огромното количество бира, с което се наливаше вечер, и с почивните дни, загубени в празни приказки и мърсуване из баровете.

Партньорът му Бъди Риймс веднъж му каза:

– Карлайл, то се обърна на състезание между хората с твоите възгледи и строителните предприемачи. Трудно ти е да спечелиш спора. Страдаш от голямото разминаване между действителността и инстинктите си и напрежението от това разминаване запълва празното пространство между скапаната работа, която вършим, и твоята истинска същност. Мъчиш се да замаскираш живота си, Карлайл, да замажеш пукнатините в него. Точно както правим ние, когато искаме да прикрием пукнатината на мястото, където снаждаме две дъски – просто плясваме един орнамент отгоре.