Суперкомандос

Морган Ричард

— Вариант 4851 на „Роулингс“ достига пълна активност за около сто минути, след което вече е късно да се направи каквото и да било. — С усилие прогоних от ума си спомените за Джими де Сото. — Обектът е безнадеждно заразен. Да допуснем, че Банкрофт открива това чрез някаква предупредителна система. Трябва да има вътрешни устройства за подобни случаи. Изведнъж разбира, че приставката е съсипана, както впрочем и целият му мозък. Това не е катастрофа, ако имаш подготвени клонинги и дистанционно съхранение, но…

Кавахара проумя и лицето й грейна.

— Излъчването.

— Точно

така. Той трябва да стори нещо, за да попречи на вируса да бъде прехвърлен заедно с цялостната му личност. Следващият запис е предвиден за същата нощ, може би остават само броени минути. Има само един начин да гарантира, че копието няма да бъде заразено.

Аз вдигнах изпънат показалец към слепоочието си.

— Изобретателно.

— Затова се е обадил да провери часа. Не се е доверявал на вътрешния си чип, можело вече да е объркан от вируса.

Кавахара тържествено вдигна ръце пред екрана и изръкопляска. Когато свърши, тя сплете пръсти и ме погледна.

— Много впечатляващо. Незабавно ще доставя вируса „Роулингс“. Подбра ли виртуално заведение, където да бъде пуснат?

— Още не. Вирусът не е единственото, което ми трябва. Искам да осигуриш освобождаване под гаранция и презареждане на Айрин Елиът, в момента излежаваща в Централното хранилище на Бей Сити присъда за гмуркачество. Искам също така да провериш възможността оригиналният й носител да бъде откупен от сегашните собственици. Сделката е корпоративна, трябва да има запазена информация.

— Ще използваш Елиът, за да пуснеш вируса?

— По всичко личи, че много я бива.

— По всичко личи, че са я спипали — кисело възрази Кавахара. — Имам куп хора, които да ти направят тази услуга. Отлични специалисти по проникване в чужди системи. Не ти трябва…

— Кавахара. — С усилие овладях гнева си, но долових, че гласът ми е станал леко дрезгав. — Нали помниш, играта е моя. Не искам твои хора да си врат носа навсякъде. Ако измъкнеш Елиът, тя ще е вярна. Върни й старото тяло и ще бъде наша до гроб. Тъй искам да стане и тъй ще бъде.

Изчаках. За момент лицето на Кавахара остана безизразно, сетне тя ми отправи още една грижливо отмерена усмивка.

— Много добре. Ще го направим, както желаеш. Сигурно осъзнаваш какви рискове поемаш и какво ще се случи, ако не успееш. По-късно пак ще ти се обадя в „Хендрикс“.

— Някакви вести от Кадмин?

— Никакви.

Кавахара се усмихна още веднъж и връзката прекъсна.

Поседях, загледан в празния екран, докато обмислях изложението си за машинацията. Имах тревожното чувство, че насред цялата тази измама съм почнал да казвам истината. Или дори повече — че грижливо натъкмените ми лъжи следват пътеката на истината и едва не я настъпват по петите. Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея, но имаше още нещо. Нещо далеч по-тревожно. Чувствах се като ловец, който е проследил блатна пантера твърде усърдно и сега я очаква всеки момент да изскочи насреща му от тресавището с разперени нокти и настръхнали пипала. Истината се криеше нейде наблизо.

Трудно бе да се отърва от това чувство.

Станах и отидох в кухнята, където

Ортега тършуваше из почти празния хладилник. Светлината отвътре озаряваше лицето й по начин, какъвто не бях виждал преди, а под вдигнатата ръка дясната й гръд изпълваше тениската като зрял плод, като вода. Ръцете ме засърбяха от желание да я докосна.

Тя се озърна.

— Не готвиш ли?

— Хотелът има грижата за всичко. Праща храната направо в стаята. Какво искаш?

— Искам да сготвя нещо. — Тя се отказа от търсенето и затвори хладилника. — Получи ли каквото искаше?

— Да, струва ми се. Поръчай на хотела да достави продукти. Мисля, че в онзи шкаф там има тенджери и тем подобни. Ако ти трябва още нещо, искай от хотела. Аз ще прегледам списъка. А, Кристин, и още нещо.

Тя се озърна откъм шкафа, който й бях посочил.

— Главата на Милър не е тук. Прибрах я в съседния апартамент.

Устните й се стегнаха.

— Знам къде си прибрал главата на Милър. Не търсех нея.

Няколко минути по-късно, седнал на перваза с огромния списък, аз чух как Ортега тихичко разговаря с „Хендрикс“. Раздаде се шум, дрънчене, нов тих разговор и накрая зацвърча мазнина. Пропъдих желанието да запаля цигара и наведох глава над листовете.

Търсех нещо, което бях виждал през всеки ден от младостта си в Нова Пеща; местата, където минаха хлапашките ми години, тесните проходи към схлупени дюкянчета, предлагащи евтини холографски сензофилми с обещания от рода на „По-истинско от реалността, Широка гама от сценарии или Сбъднати мечти“. Не беше нужно кой знае какво, за да отвориш виртуален бардак. Трябва ти само фасада и място, колкото да натъпчеш изправени ковчезите за клиенти. Цените на програмите варираха в зависимост от тяхната сложност и оригиналност, но машините за прилагането им обикновено можеха да се купят на безценица от складовете за бракувано армейско оборудване.

Щом Банкрофт хабеше пари и време за заведението на Джери, би се чувствал на място и в подобен бардак.

Бях прегледал две трети от списъка и вниманието ми все повече се отклоняваше към ароматите, долитащи от кухнята, когато очите ми срещнаха нещо познато и аз изведнъж застинах.

Видях жена с дълга черна коса и пурпурни устни.

Чух гласа на Треп.

„… глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.“

И отговора на шофьора с баркода.

„Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно.“

И жената с пурпурните устни.

„Глава в облаците. Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш…“

Мощен хор.

„от Домовете от Домовете от Домовете…“

И деловият текст от разпечатката в ръцете ми.

„Глава в облаците: лицензиран Дом на Западното крайбрежие, реален и виртуален продукт, подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“

Преглеждах бележките, а главата ми звънтеше като лекичко чукнат кристал.

„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити и Сиатъл. Гарантирана дискретност чрез кодирано членство. Стандартно претърсване на входа. Няма присъди. Действа по лиценз, издаден от холдинга «Трето око».“