Суперкомандос
Шрифт:
— Може да не дойде — мрачно подметнах аз.
И аз не бях спал много добре. След като Родриго Баутиста си тръгна, стоях буден до малките часове, като се мъчех да подредя мозайката около Банкрофт и потисках отчаяното желание да запаля цигара. Сякаш едва бях отпуснал глава върху възглавницата, когато „Хендрикс“ ме събуди да разговарям с Ортега. Все още беше неприлично ранен час.
— Ще дойде — каза Ортега. — Връзката се осъществява чрез нейната лична система за комуникации. Вероятно в момента тече проверка. Тук
Потръпнах от студения морски вятър и премълчах. Над нас чайките продължаваха да кръжат. Евтината виртуална среда не беше предвидена за дълъг престой.
— Да ти се намират цигари?
Седях на студения пясък и пушех с механично усърдие, когато нещо се раздвижи в десния край на залива. Надигнах глава и присвих очи, после хванах Ортега за ръката. Движението се превърна в облак пясък или водни пръски над някаква машина, която бързо се носеше по извития плаж в наша посока.
— Казах ти, че ще дойде.
— Тя или някой друг — промърморих аз.
Станах и посегнах за немекса, но естествено не го открих. Много малко виртуални системи ползват репродукции на огнестрелни оръжия. Изтръсках се от пясъка и тръгнах надолу, опитвайки да прогоня унилото чувство, че само си губя времето.
Машината наближаваше и вече я виждах като черна точка на фона на облака. През меланхоличните крясъци на чайките чух пискливия вой на двигателя. Обърнах се към Ортега, която спокойно гледаше идващата машина.
— Не е ли малко прекалено за обикновен телефонен разговор? — попитах аз заядливо.
Ортега сви рамене и захвърли цигарата си на пясъка.
— С пари не се купува добър вкус.
Черната точка се превърна в издължена едноместна кола с дълги стабилизатори, боядисана в яркорозово. Носеше се из плитчините край плажа, изхвърляйки зад себе си гейзери от вода и мокър пясък. Когато наближи на неколкостотин метра, водачът навярно ни забеляза, защото отби към дълбокото и подкара направо през залива.
— Розово?
Ортега пак сви рамене.
Колата изскочи на десетина метра от нас, разтърси се и спря. Наоколо заваляха бучки мокър пясък. Когато отмина бурята от пристигането, страничният люк се отметна и отвътре излезе човешка фигура с черни дрехи и каска. Че е жена, личеше съвсем ясно по прилепващия пилотски костюм и високите ботуши, покрити със сребърни орнаменти.
Въздъхнах и последвах Ортега към машината.
Жената с пилотския костюм скочи в плитката вода и тръгна насреща ни, разкопчавайки в движение ремъците на шлема. Свали го тъкмо когато се срещнахме, и по раменете й се разпиля дълга медночервена коса. Жената отметна глава и тръсна косата назад, разкривайки широко костеливо лице, изразителни очи с цвят на петнист оникс, изящно извит нос и пищни устни.
Нямаше и помен от някогашното призрачно усещане, че тази жена споделя част от красотата на Мириам Банкрофт.
— Ковач,
Големите очи ме огледаха безцеремонно.
— От друга планета ли сте? — попита Бегин.
— Да, от Харлановия свят.
— Вярно, лейтенантът ми спомена нещо такова. — Отлично обработеният глас на Лейла Бегин звучеше малко дрезгаво, а акцентът подсказваше, че не е свикнала да говори аманглийски. — Мога само да се надявам, че това ви прави по-възприемчив.
— Към какво?
— Към истината. — Бегин ме погледна с изненада. — Лейтенант Ортега каза, че ви интересува истината. Да се поразходим ли?
Без да чака отговор, тя тръгна покрай вълните. Погледнах Ортега, която ми направи знак с пръст, но остана на място. След кратко колебание догоних Бегин.
— Та, какво казвахте за истината?
— Нает сте да откриете кой е убил Лорънс Банкрофт — изрече отсечено тя, без да ме поглежда. — Искате да знаете истината за нощта, когато той умря. Така ли е?
— Значи не смятате, че е било самоубийство?
— А вие?
— Аз попитах пръв.
По устните й трепна усмивка.
— Не, не смятам.
— Чакайте да позная. Сега ще го лепнете на Мириам Банкрофт.
Лейла Бегин спря и рязко се завъртя.
— Подигравате ли ми се, мистър Ковач?
Нещо в нейния поглед моментално прогони насмешката ми.
— Не, не се подигравам. Но съм прав, нали?
— Срещали ли сте Мириам Банкрофт?
— Да, за малко.
— И без съмнение я смятате за очарователна.
Неопределено свих рамене.
— Малко рязка понякога, но в общи линии да. Бих я нарекъл чаровна.
Бегин ме погледна в очите и изрече натъртено:
— Тя е луда.
После продължи напред. След секунда и аз я последвах.
— Лудостта вече не е ограничено понятие — казах аз предпазливо. — Чувал съм да я приписват на цели култури. Дори за мен са използвали тази дума на няколко пъти. В днешно време реалността е толкова гъвкава, че става трудно да разбереш кой има нормална връзка с нея и кой не. Би могло дори да се каже, че разликата губи смисъл.
— Мистър Ковач. — В гласа на жената сега прозвуча раздразнение. — Мириам Банкрофт ме нападна, когато бях бременна, и уби нероденото ми дете. Знаеше, че съм бременна. Стори го умишлено. Били ли сте бременен в седмия месец?
Поклатих глава.
— Не.
— Жалко. Би трябвало всеки да преживее това поне веднъж.
— Малко трудно ще се прокара по законодателен път.
Бегин ме стрелна с поглед.
— В този носител приличате на човек, който знае що е загуба. Но това е само отвън. Дали сте такъв, какъвто изглеждате, мистър Ковач? Познавате ли загубата? Говоря ви за безвъзвратна загуба. Запознат ли сте с нея?