Суперкомандос
Шрифт:
— Предложиха ми работа — каза тя по някое време. — Консултант по охраната в „Мейнлайн д.ч.п.“. Чувал ли си за тях?
Поклатих глава.
— Много известна фирма по Източното крайбрежие. Щом ме пуснаха от ООН, веднага почукаха на вратата. Фантастично предложение — пет бона заплата. Подписах тутакси.
— Да, стандартна практика. Поздравления. На изток ли смяташ да се преселиш, или ще искаш да ти прехвърлят работата тук?
— Предпочитам да остана тук, поне за известно време. Настанихме Елизабет във виртуален пансион в Бей Сити и ще ни е по-скъпо да я посещаваме от разстояние. Първоначалната вноска ни глътна значителна част от петте бона, тъй че сигурно
— Няма защо да го оправдаваш — тихо казах аз. — И без това не вярвах, че иска да разговаря с мен.
Тя извърна глава.
— Разбираш ли, винаги е бил толкова горд и…
— Забрави. Ако някой ме беше нагазил така, както аз него, никак нямаше да ми се говори с тоя човек. — Помълчах и бръкнах в джоба си. — Сетих се. Имам нещо за теб.
Тя сведе очи към сивия кредитен чип в ръката ми.
— Какво е това?
— Около осемдесет хиляди — казах аз. — Мисля, че с тия пари ще можете да си позволите нещо, изработено по поръчка за Елизабет. Ако избере бързо, сигурно ще я заредите още преди Нова година.
— Какво? — Тя се вторачи в мен с неуверена усмивка като човек, който е чул шега, но се пита дали я разбира правилно. — Ти ни даваш… Защо? Защо правиш това?
Този път имах отговор. Тази сутрин го бях обмислял по целия път от Бей Сити насам. Хванах ръката на Айрин Елиът и притиснах чипа в дланта й.
— Защото искам накрая да има нещо чисто — тихо казах аз. — Нещо, от което да ми стане добре.
За момент тя продължи да ме гледа. После прекрачи напред и ме прегърна с вик, от който наоколо се разхвърчаха подплашени чайки. Смееше се и в същото време усетих как отстрани по лицето ми плъзва струйка сълзи. Аз също я прегърнах.
И докато траеше тази прегръдка, а може би и за мъничко след това, се чувствах чист като вятъра откъм морето.
„Взимаш каквото ти се предлага“, изрече незнайно къде Вирджиния Видаура. „И понякога това стига.“
Трябваха им още единайсет дни, за да разрешат завръщането ми на Харлановия свят. През това време киснех в „Хендрикс“, гледах новините и се чувствах странно виновен заради предстоящото заминаване. Много малко факти около смъртта на Рейлийн Кавахара бяха излезли наяве, тъй че шумотевицата из медиите беше зловеща, сензационна и абсолютно невярна. Специалната анкетна комисия на ООН остана забулена в тайна, а когато плъзнаха слухове за предстоящото приемане на Резолюция 653, почти нищо не ги свързваше с предишните събития. За Банкрофт изобщо не споменаха, както впрочем и за мен.
Повече не се срещнах с Банкрофт. Разрешението за излъчване и презареждане на Харлановия свят ми бе донесено от Уму Прескот, която се държа любезно и ме увери, че условията на договора ще бъдат изпълнени до последната буква, но добави и заплашителното предупреждение вече никога да не опитвам да се свържа с когото и да било от фамилията Банкрофт. Изтъкна като претекст моята лъжлива история за „Вдигни го“, но аз знаех истинската причина. Бях я видял по лицето на Банкрофт в залата на следствената комисия, когато излезе наяве къде е била и какво е правила Мириам Банкрофт по време на нападението срещу „Глава в облаците“. Въпреки всичките си цивилизовани матовски дрънканици, дъртият негодник умираше от ревност. Чудех се какво ли би сторил, ако можеше да види изтритите кадри от паметта на „Хендрикс“.
Ортега ме изпрати до Централното хранилище в
— Скапани клоуни — изръмжа Ортега, разблъсквайки демонстрантите с лакти. — Много ще съжаляват, ако предизвикат момчетата от масовите безредици. Виждала съм ги в действие и гледката хич не е приятна.
Заобиколих някакъв младеж с бръсната глава, който размахваше юмрук към небето, а в другата си ръка държеше генератора на един от плакатите. Крещеше дрезгаво и отсечено като в транс. Малко задъхан, догоних Ортега пред кордона.
— Няма сериозна заплаха, липсва им организация — повиших глас аз, за да надвикам тълпата. — Просто вдигат шум.
— Е, това няма да попречи на нашите хора. Сигурно ще строшат две-три глави хей така, за идеята. Ама че каша.
— Такава е цената на прогреса, Кристин. Нали искаше Резолюция 653. — Размахах ръка към яростните лица под нас. — Е, вече я имаш.
Един от маскираните мъже над нас излезе от редицата и тръгна по стъпалата с леко вдигната палка. На рамото му имаше червена сержантска нашивка. Ортега му показа значката си и след кратък разговор на висок глас бяхме пропуснати горе. Веригата се разтвори за нас, после и двойната врата към залата. Трудно бе да се каже коя механика действа по-гладко — вратата или черните фигури, които я пазеха.
Вътре беше тихо и сенчесто, през остъкления покрив проникваше жълтеникава светлина като пред буря. Огледах пустите скамейки и въздъхнах. На който и свят да си, каквото и да си сторил за добро или за зло, винаги си тръгваш по един начин.
Сам.
— Трябва ли ти малко време?
Поклатих глава.
— Трябва ми цял живот, Кристин. Може би дори повече.
— Ако се пазиш от неприятности, може и да го получиш.
В гласа й усетих опит да се пошегува, но беше точно толкова смешно, колкото труп в плувен басейн. Вероятно и тя усети това, защото прехапа устни. Между нас бързо растеше стена от притеснение и неудобство — нещо, което бе почнало още когато ме върнаха в носителя на Райкър, за да дам показания. По време на анкетата бяхме твърде заети, за да се срещаме, а когато най-сетне всичко приключи и си тръгнахме, нищо не се промени. На няколко пъти се любихме бурно, но някак хладно. Сетне престанахме, когато стана ясно, че Райкър ще бъде реабилитиран и освободен. Мъничкото топлина между нас бе осиротяла като пламъче на счупен фенер и от всички усилия да я задържим ни останаха само опарени пръсти.
Обърнах се към Ортега и направих опит да се усмихна.
— Значи да се пазя от неприятности, а? И на Треп ли каза същото?
Много добре знаех, че ударът е нечестен. Колкото и невероятно да изглежда, Кавахара бе улучила Треп само с крайчеца на зашеметяващия лъч. Когато ми казаха, аз си спомних, че точно преди да вляза при Кавахара, бях нагласил игления пистолет на единична стрелба. Чист късмет. Докато набързо повиканият от Ортега екип криминалисти на ООН пристигне на дирижабъла, Треп бе изчезнала заедно с моята гравитационна раница. Не знам дали се бяха споразумели с Ортега, за да не се разчуе историята с „Панамска роза“, или Треп просто бе изпреварила идването на екипа. Ортега не ми каза нищо, а вече я нямаше предишната близост, за да попитам. Сега за пръв път повдигахме темата.