Сонети
Шрифт:
и остър ум, и почести, и слава,
и всяка твоя прелестна черта
със твоята любов ми се предава.
Не съм ни беден, нито състарен.
О, твойта обич с полъха на птица
трепти и блика в жив поток у мен,
а мен ми стига и една частица.
Какво ще искам аз от този свят?
Да имам теб е цяла благодат.
38
Нима на мойта муза липсват теми?
А тия мисли в твоя поглед тих?
Такива
едва ли ще повтори нечий стих.
И ти благодари на теб самия
за мойте сполучливи четива.
Но кой ли би останал ням при тия
така дълбоко трогващи слова?
Бъди десета муза, по умение
ти надмини далече деветте.
Стихът, роден от твойто вдъхновение,
и векове след теб да се чете.
И да прослави бъдещия ден
твореца в теб и труженика в мен.
39
Но как да те възпея аз не знам.
Нали си всичко най-достойно в мен.
Не зная аз кого възпявам сам
във тоя стих, на тебе посветен.
Да бъдем две различни същества,
с отделна обич, чувства и мечти.
Така ще имаш в моя стих това,
което заслужаваш само ти.
Раздялата е тежък гнет за нас.
Но често в часове на самота
прекарваме и някой хубав час
във мисли и мечти за любовта.
И тя дели сърцето ни на две,
за да блестиш във тези стихове.
40
О, всички мои страсти ако щеш
да вземеш, знай, че нищо пак не взимаш.
Каквото можеш страст да наречеш,
ти без това отдавна вече имаш.
Не те упреквам, че ме считаш свой
и че на любовта ми си посегнал.
За упрек си, че искаш, друже мой,
това, което беше пренебрегнал.
Прощавам ти, любим крадец, че ти
на нищия ограби нищетата.
Обидата сърцето ще прости,
но как раздор да понесат сърцата?
Ти злия, който ми се струваш благ,
убий ме, но недей ми става враг!
41
Невинните злини, които ти
ми причиняваш, без да искаш сам,
когато аз не съм със теб, почти
са само плод на юношески плам.
Ти, нежният, си с нежност обкръжен,
красивият — безумно си желан.
А кой ли, друже, от жена роден,
не бива от жената обладан?
Но мен поне защо не пощади?
Защо, от угризения обзет,
ти оня бунт във теб не победи,
а стъпка с твоя нейния обет?
Обета си — защото измени,
обета й — защото я плени.
42
Че тя е твоя, не скърбя, нали
така я чувствам близка и любима.
Че
и тази болка е непоносима.
Но аз пред мен ви оправдах почти:
обичаш я, защото ми е мила.
Заради мене си й скъп и ти:
тя част от мен във тебе е открила.
Изгубя ли макар един от вас,
понасям тежка загуба двукратно.
Ти имаш нея, тебе — тя, а аз
за двама ви умирам безвъзвратно.
Но аз нали във теб съм възплотен?
И значи тя обича само мен!
43
Насън те гледам с гаснещи очи.
Със буден поглед търся, не намирам.
Но мрака в него грее от лъчи,
когато нощем аз във теб се взирам.
Щом сянката ти пръска тоя мрак
и той за мене, слепия, редее,
то как чудесно нежния ти зрак
при пълна светлина ще ни огрее.
Щастлив ще бъда в този светъл ден,
когато видя наяве и живо
лика ти, който всяка нощ над мен
светлее в тъмнината колебливо.
Денят без теб е като нощ за мен.
И ти нощта превръщаш в ярък ден.
44
Да беше мисъл тази моя плът,
плътта да ме скове не би могла.
И бих поел към теб на дълъг път
в пространствата със скорост на стрела.
Да бъдеш и през три морета ти,
безкрайният простор не ще ме спре,
защото мигом ловките мечти
прелитат над бездънното море.
Но мисъл аз не съм, и за беда
пространствата вилнеят между нас.
Предимно плът — от пръст и от вода —
от теб лишен тъгувам вечно аз.
Земя — усещам тежестта й в мен.
Вода — за теб аз плача всеки ден.
45
Но другите ми две съставни части
са с теб, където и да идеш ти.
С нетленен огън палещите страсти
летят към теб с въздушните мечти.
Останал с две субстанции в момента,
когато с вест към тебе полетят
мечтите ми — два леки елемента,
как страдам аз в нерадостната плът,
лишен от равновесие, додето
стихийните ми страсти и мечти
не известят отново на сърцето,
че ти си здрав и че ме помниш ти.
И как се радвам! Но след миг почти
летят към теб и мисли, и мечти.
46
Воюват в мене поглед и сърце.
За тебе те започнаха войната.
Очите искат твоето лице,
сърцето иска свойта част в делбата.
Кълне се то, че твоите черти
живеят в него тайно и незримо.
Но моите очи твърдят, че ти
си тяхно отражение любимо.