Сините пеперуди
Шрифт:
— Исках да кажа, че съвместното съществуване на двете природи ги обогатява взаимно и изпълва с вътрешно съдържание — отвърна Алек. — Индивид, кой-та притежава само едната природа, е всъщност полуиндивид.
— Да, това исках да разбера! — каза Лос замислено. — Вие смятате, че на Вар живеят полусъщества? („Много внимавай“ — прибави Дирак от себе си.)
Едва сега Алек разбра накъде клони разговорът.
— Не, не, моля ви се, съвсем не исках да кажа това! — възрази той. — Аз напълно допускам, че вашето общество е по-съвършено и
— Разбирам въпроса ви — кимна Лос. — Но в края на краищата нали всеки обикновен жител на Вар получава своето щастие. И то не в смесен, а в чист вид, който като качество вие дори не можете да си представите…
Алек се замисли — наистина кой път да избере.
— Сигурно сте прав — каза той колебливо.
— Помислете, Алек! — някак по-живо и по-сърдечно пое разговора Лос. — Нима последователното изявяване на двете начала не е по-целесъобразно? Така те са в чист вид, не си пречат взаимно и могат да се изявят с пълната си сила…
— Нещата не са толкова прости — отвърна сдържано Алек. — Ние се стремим хубавите чувства да облагородяват нашия ум, а умът да прибавя към чувствата своята дълбочина и проницание.
— Това не е отговор по същество — отвърна Лос. — Същата зависимост съществува и при нас, макар етапите да са последователни. Иначе емоционалният живот на пеперудите би бил съвсем примитивен.
— Аз не споря с вас за предимствата на нашите два свята, Лос — каза Алек. — Щом двата са създадени от природата, не могат да бъдат неестествени. Но не могат да бъдат и съвършени. Всеки от тях трябва да търси това съвършенство по законите на своето собствено развитие.
— Това е наистина така — кимна Лос, а Дирак прибави: „Успя да се измъкнеш донякъде…“
Лос помълча малко, после продължи сърдечно:
— Струва ми се, Алек, че вашето общество е изправено пред много по-големи трудности в своето развитие. Тия две начала са много силни, много обособени и много различни. Неизбежно едното ще се стреми да вземе връх и да измести другото… А да търсите хармония и контакт между тях, ми се струва крайно трудна задача…
— Това наистина е така — каза Алек. — Но какво развитие бихме могли да имаме ние, ако не бяха тия две противоречиви същности, които да го подтикват?
— А ако те взаимно се отричат?
— Дори така да е. Все пак това е един подтик към съревнование и прогрес. Но фактически при нас сега положението не е такова…
— Искате да кажете, че разумът се е примирил?…
— Напротив, на мен ми се струва, че по начало той е по-неотстъпчив и неговата агресия е била винаги по-настойчива. И именно няколко негови сериозни победи в историята на нашето развитие му показаха, че сам на бойното поле той е просто един нещастник.
Лос продължително се замисли.
— Представях си, че вашата емоционална природа е много дръзка, жизнена и силна — каза
— А защо смятахте така? — запита Алек любопитно.
— Както разбрах, вие спадате към хищните животни?
Алек го погледна учудено.
— Какво значи това?
— Та вие се храните и досега с месо на животни — каза Лос. — У нас само хищниците от предисторически-те времена са се хранили с месо…
— Това не е нищо — намръщи се Алек. — И не може да има никакво значение за човешкия род, претърпял толкова дълго историческо развитие.
— Доста произволно твърдение! — каза Лос с горчивина. — И най-дългото развитие остава навеки кодирано в наследствеността. Иначе как да си обясня вашите войни, вашите революции, вашето взаимно изтребление през вековете. Кървавата история на вашето развитие, съпътствувана от опасния състав на храната, която приемате, не може да не дава една червена окраска на вашата емоционалност… И как тя може да се примири с чистия и безпристрастен разум…
Алек с учудване забеляза, че тия думи го раздразниха. Дали пък човекът-гъсеница не беше прав? Или просто искаше да изтръгне от него някакво опасно признание?
— Мъчно ми е да намеря убедителни доводи, Лос — каза той. — Но за съжаление фактите говорят обратното. Проблем на нашите последни епохи е увяхването на чувствата, а не техният бурен цъфтеж. И въпреки всичките ви предположения трябва да кажа, че нашето общество ми се вижда много по-хуманно от вашето. Ние не сме изтребили живота на нашата планета. У нас живеят на свобода хиляди диви и питомни животни…
— За да имате възможност да ги убивате? — запита Лос. — За да не забравите стария и хубав занаят?
— Не, не е точно така! Ние наистина убиваме някои. Но има огромни резервати, в които изобщо е забранено да стъпва човешки крак…
— Но гъсениците и пеперудите все пак изтребвате…
— Прощавайте, Лос, но при нас те не са разумни същества. Те са просто насекоми. И трябва да ви кажа, че ние не сме изтребили гъсениците, макар да нанасят много сериозни щети на нашите гори. Ние ги пазим само заради красотата на пеперудите, които радват очите на нашите деца…
— Жалко, че не сте донесли някои екземпляри от тях — каза замислено Лос. — Това щеше да представлява безкраен интерес за нашите учени…
— Втори път няма да пропуснем…
— Смятате да установите постоянен контакт с нас? („Много внимавай, Алек“ — предупреди настойчиво Дирак.)
— Целта на нашето пътуване е само една — знанието — отвърна Алек предпазливо. — Но ако вие имате някаква нужда от нас — помощ никога няма да ви откажем…
— Благодаря! — отвърна късо Лос. — Това е, което исках да зная. И сега съм на ваше разположение.
Алек го погледна внимателно.
— Преди всичко имам една молба към вас, Лос — каза той. — Позволете ни да влезем във връзка с нашия въздушен кораб.