Сестра
Шрифт:
Господин Райт влиза, очите му са зачервени и насълзени.
— Не се тревожете. Сенна хрема. Не е заразно.
Докато влизаме в офиса, изпитвам съжаление към секретарката му, която в момента сигурно изхвърля в коша за боклук красивите нарциси, завладяна от влюбена загриженост към шефа си.
Той отива до прозореца.
— Имате ли нещо против да го затворя?
— Не.
Очевидно страда много и аз съм доволна, че мога да се фокусирам върху проблемите на някой друг вместо върху моите, така се чувствам по-малко егоистична.
— Стигнахме до момента,
— Да.
Господин Райт ми се усмихва:
— Разбрах, че все още е с вас.
Сигурно го е прочел във вестниците. Бях се оказала права, че онази снимка, на която бях прегърнала Кася през рамо, ще се озове във всички издания.
— Да. На следващата сутрин й пуснах да чуе приспивната песничка от телефонния секретар. Но тя просто предположи, че трябва да е някой приятел, който, без да иска, е проявил чудовищна липса на такт.
— Казахте ли й вие какво мислите?
— Не, не исках да я притеснявам неоснователно. Когато я срещнах за първи път, ми беше казала, че изобщо нямала представа, че Тес е била уплашена, какво остава — кой може да е бил негодникът. Беше глупаво от моя страна да й пускам песничката.
Но ако я бях приела за напълно равностойна на мен, щях ли да й кажа какво мисля? Щях ли да искам да имам компания, докато се ровя в мръсотията, щях ли да имам нужда от някого, с когото да споделям? Но след като бях прекарала онази първа нощ, заслушана в хъркането й, след като я бях събудила с чаша чай и й бях сготвила свястна закуска, взех решение да се грижа за нея. Да я защитавам.
— И тогава лентата на касетата на телефонния секретар продължи да се върти — продължих. — Имаше съобщение от някаква жена на име Хати, която не познавах и което не смятах за важно. Но Кася я разпозна и ми каза, че Хати била заедно с нея и Тес в клиниката за „Майки в бедствие“. Предполагаше, че Хати е родила, но не очакваше, че може да се обади. Тя самата не била близка с нея; винаги Тес организирала събиранията им. Нямаше телефонния й номер, но разполагаше с адреса й.
Отидох на адреса, който ми даде Кася. Това звучи лесно, но в действителност придвижването ми до която и да е точка на града беше стресиращо и отнемаше много време, тъй като нямах кола, нито пък бях наясно с градския транспорт. Кася беше останала вкъщи, притесняваше се да излиза заради насиненото си лице. Мислеше, че просто искам да посетя една от твоите стари приятелки, водена от сантиментални причини, и аз не я поправих.
Озовах се пред една красива къща в Чизик. Докато натисках звънеца, се почувствах неудобно. Не бях позвънила предварително и дори не бях сигурна, че Хати ще е там. Отвори ми бавачка филипинка с русо момченце в ръце. Изглеждаше много срамежлива, отбягваше погледа ми.
— Биатрис? — попита ме.
Бях объркана. Откъде можеше да знае коя съм?
Тя изглежда забеляза недоумението ми.
— Аз съм Хати, приятелка на Тес. Запознахме се на погребението й. Видяхме се за кратко, само се здрависахме.
Опашката от хора, чакащи да изкажат
Кася не беше ми казала, че Хати е филипинка; предполагам, че нямаше причина да го прави. Но аз бях изненадана не само от националността, но и от възрастта й. Докато ти и Кася бяхте млади, с единия крак в юношеството си, Хати беше жена, наближаваща четиридесетте. И носеше венчална халка.
Тя задържа вратата отворена, за да вляза. Маниерите й бяха скромни, дори покорни.
— Заповядай, влез.
Последвах я в къщата и напрегнах слух да чуя плач на бебе, но единственото, което долавях, бе звукът на детска телевизионна програма откъм хола. Докато наблюдавах как Хати оставя малкото момченце пред телевизора, си спомних, че ти всъщност ми беше разказала за една твоя приятелка филипинка, която работела като бавачка, но аз не бях обърнала внимание на името й, ядосана от поредната ти либерална приятелска връзка (бавачка филипинка, за бога!)
— Искам да ти задам няколко въпроса, ако не възразяваш?
— Добре, но в дванадесет трябва да прибера брат му. Имаш ли нещо против да… — тя махна към дъската за гладене и панера с прането в кухнята.
— Не, разбира се.
Приемаше появата ми на прага й и предстоящите ми въпроси изключително пасивно. Последвах я в кухнята и забелязах леката й евтина рокля. Навън беше студено, но на краката й имаше единствено стари гумени джапанки.
— Кася Левски ми каза, че бебето ти е било включено в експерименталното лечение на кистозната фиброза?
— Да.
— И двамата със съпруга ти ли сте носители на гена на това заболяване?
— Очевидно.
Тонът иззад скромната фасада беше остър. Тя не срещна очите ми и аз си помислих, че може да съм се заблудила.
— Тествали ли са те за гена на кистозната фиброза и преди?
— Имам дете с кистозна фиброза.
— Съжалявам.
— Синът ми живее с баба си и баща си. Дъщеря ми също е с тях. Но тя не е болна.
Явно и Хати, и съпругът й бяха носители на гена на кистозната фиброза, така че теорията ми за използването на здрави бебета в експеримента на „Хром-Мед“ нямаше да бъде подкрепена от нейния случай. Освен ако…
— Мъжът ти още ли е във Филипините?
— Да.
Зачудих се как една много скромна и бедна филипинка би могла да забременее, докато съпругът й е далеч от нея.
— В къщата на работодателите си ли живееш? — попитах и все още не съм сигурна дали въпросът ми беше просто банален опит да поддържам разговора или намек, че таткото в къщата можеше да е баща и на нейното бебе.
— Да, тук живея. Джорджина обича да съм наоколо, когато господин Беван отсъства.
Явно майката беше „Джорджина“, а бащата — „господин Беван“.