Сестра
Шрифт:
Позвъних на звънеца на Саймън и когато една чистачка ми отвори, влязох вътре така, сякаш имах пълното право да съм там. Отново бях поразена от неговия разкош. След като бях живяла известно време в апартамента ти, бях станала по-малко чувствителна към материалните богатства. Саймън беше в кухнята, седеше до барплота. Изненада се, че ме вижда, после май се ядоса. Лицето му с бебешка физиономия все още не беше обръснато, но аз си помислих, че подобно на пиърсинга и порасналата брада е вид демонстрация.
— Давал ли си пари на
— Какво правиш тук, защо нахлуваш така?
— Вратата ти беше отворена. Искам да ти задам още няколко въпроса.
— Не съм й давал пари. Веднъж опитах, но тя не пожела да ги вземе. — Звучеше обидено и следователно — можех да му вярвам.
— А знаеш ли кой й е дал парите?
— Нямам представа.
— Тя щастлива ли беше онзи ден в парка?
— Господи! За какво е всичко това?
— Просто искам да разбера дали е била сънлива, когато сте се срещнали?
— Не. Напротив, беше изнервена.
Значи ти е дал упойващото вещество по-късно, когато Саймън те е оставил.
— Халюцинираше ли?
— Мислех, че не вярваш в диагнозата „следродилна психоза“? — подигравателно ми напомни той.
— Е?
— Искаш да кажеш — дали е имала и друга халюцинация, освен тази с несъществуващия мъж в храстите?
Не отвърнах. Гласът му беше ужасно ироничен.
— Не, като изключим това, изглеждаше ми напълно нормална.
— Открили са седативи и фенциклидин в кръвта й. Другото му наименование е ангелски прах.
Той ме прекъсна, отговорът му беше незабавен и убедителен:
— Не. Не е вярно. Тес беше голяма пуританка по отношение на дрогата.
— Но ти вземаш, нали?
— Е, и?
— И може би си искал да й дадеш нещо, за да я накараш да се почувства по-добре, някаква напитка? С нещо, което си мислил, че може да й помогне?
— Не съм пускал нищо в напитката й. Нито съм й дал пари. Искам веднага да напуснеш дома ми, преди нещата да са излезли извън контрол. — Опитваше се да имитира мъж с по-голям авторитет, баща си, вероятно.
Влязох в хола и минах покрай отворената врата на някаква спалня. Зърнах на стената твоя снимка — косата ти беше разпусната по гърба. Влязох вътре, за да я видя хубаво. Стаята очевидно беше на Саймън, дрехите му бяха прилежно сгънати, саката му висяха на дървени закачалки — една маниакално подредена спалня.
На едната стена беше закачен прецизно изписан надпис: „Жената на жените“. Под него се виждаха десетки твои снимки, залепени с пластилин. На всички беше обърната с гръб към камерата.
Внезапно Саймън се озова съвсем близо до мен, очите му изучаваха лицето ми.
— Знаеш, че бях влюбен в нея.
Но тези снимки ме накараха да се сетя за островитяните от Бекия, които вярват, че снимката краде душата на
— Те са за портфолиото ми за последния курс. Темата ми е „Репортажна фотография на единичен субект“. Преподавателката ми смята, че това е най-оригиналният и вълнуващ проект в цялата група.
Защо не те беше снимал в лице?
Трябва да беше отгатнал мислите ми.
— Не исках проектът да е за някой конкретен човек, затова се постарах да няма идентичност. Исках тя да олицетворява всяка жена.
Или го е направил, за да те следи, без да бъде забелязан?
Тонът на Саймън продължаваше да е самодоволен:
— „Женската от всеки вид“ е начало на едно стихотворение. Следващата строфа гласи: „… е по-опасна от мъжете“.
Устата ми пресъхна и думите ми свистяха от гняв:
— Стихотворението се отнася до майките, които защитават децата си. Ето защо жената е по-опасна от мъжа. Тя има повече кураж. Киплинг определя мъжете като страхливци. „На война със съвестта.“
Саймън бе изненадан, че зная стихотворението на Киплинг, а вероятно и че изобщо знам някакво стихотворение; може би ти също си изненадана. Но аз учих английска литература в Кеймбридж, помниш ли? Някога и аз бях артистичен тип. Макар че ако трябва да съм напълно искрена, онова, което ми помогна да изклася, бе анализът на структурата, а не някакви върховни прозрения за съдържанието.
Свалих една твоя снимка, после още една и още една. Саймън се опита да ме спре, но аз продължих, докато на стената му не остана нищо; докато не го лиших от възможността да те гледа. После напуснах апартамента му, вземайки със себе си снимките, въпреки протестите му, че са му нужни, за да завърши годината; че съм крадла и още нещо, което не чух, тъй като затръшнах вратата зад гърба си.
Докато карах към къщи със снимките ти в скута ми, се питах колко ли пъти те е следвал Саймън с фотоапарата си. Дали го е направил и през онзи трагичен ден в парка? Спрях колата и разгледах внимателно снимките. На всички бе в гръб. Пейзажът се сменяше от летен, на есенен, на зимен, а дрехите ти — от тениска на яке, на дебело палто. Трябва да те беше следил месеци наред. Но не открих твоя снимка в потънал в сняг парк.
Спомних си, че за островитяните от Бекия — снимката може да се превърне в част от вуду-кукла и да бъде прокълната; снимката се смята за равностойна по сила на коса или кръв от жертвата.
Когато се върнах у дома, видях кутия с нов електрически чайник върху кухненския плот и чух Тод в спалнята. Влязох вътре и го заварих да чупи една от „психарските ти картини“. Само че платното беше здраво и не се даваше.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Няма да се съберат в торбата за боклук, а не мога да ги оставя така в контейнера за боклук — той се извърна да ме погледне. — Няма смисъл да ги пазиш, след като те разстройват толкова много.