Реликвата

Чайлд Линкълн

— Аз съм от службата в Ню Орлийнс. Работехме върху серия убийства, доста странни убийства. Няма да се впускам в подробности, но тилът на черепите на жертвите липсваше и мозъците бяха извадени. Същият начин на действие.

— Без майтап? Кога беше това?

— Преди няколко години.

— Няколко години? Това…

— Да. Останаха неразкрити. Първо се занимаваше Отделът за наркотици, защото предполагаха, че е намесена дрога, но след това се зае ФБР, след като онези не постигнаха нищо. Но и ние не направихме нищо съществено, тъй като следата не ни насочи наникъде. И вчера прочетох в един доклад за двойното

убийство тук в Ню Йорк. Начинът на действие е твърде, да, твърде специфичен, за да не потърся пряка връзка, не мислиш ли? Затова пристигнах снощи. Дори официално още не съм тук. Но от утре ще съм.

Д’Агоста се успокои.

— Значи си от Луизиана. Мислех, че си някой новак от нюйоркската служба.

— Ще се появят — каза Пендергаст. — След като докладвам довечера, ще се заемат. Но аз ще поема случая.

— Ти? Няма начин, не и в Ню Йорк Сити.

Пендергаст се усмихна.

— Ще го поема, лейтенант. Следя случая от години и честно казано, лично съм заинтересуван. — От начина, по който агентът произнесе „заинтересуван“, Д’Агоста усети да го полазват мравки по гърба. — Но не се тревожи, лейтенант. Готов съм и имам желание да работим един до друг вероятно по по-различен начин от службата в Ню Йорк. Искам да кажа, — ако се споразумеем. Тук не съм на свой терен и ще имам нужда от помощта ти. Какво ще кажеш?

Той се изправи и протегна ръка.

„Господи — помисли си Д’Агоста, — ония от нюйоркската им служба за два часа ще го разкъсат и ще изпратят парчетата обратно в Ню Орлийнс.“

— Става — отвърна на глас и сграбчи ръката му. — Ще те запозная с този-онзи, като започна с директора по сигурността Иполито. При условие че ми отговориш на един въпрос. Каза, че начинът на действие при убийствата в Ню Орлийнс е бил същият. А какво ще кажеш за следите от захапка върху мозъка на по-голямото момче? Или парчето от нокът?

— Според онова, което ми разказа за аутопсията, лейтенант, следите от захапка са само предположение — отвърна Пендергаст. — Интересно ми е да узная резултатите от теста на слюнката. Нокътят изследван ли е?

По-късно Д’Агоста щеше да си спомни, че е получил половинчат отговор. Сега отговори:

— Днес ще го изследват.

Пендергаст се облегна назад и събра върховете на пръстите на двете си ръце, загледан към тавана.

— Ще трябва да посетя доктор Живиц, след като изследва днешните противни улики.

— Кажи ми, Пендергаст, случайно да имаш нещо общо е Анди Уорхол? 2

— Не проявявам особен интерес към съвременното изкуство, лейтенант.

На местопрестъплението имаше доста народ, но цареше ред. Всички действаха енергично и разговаряха приглушено — сякаш от уважение към мъртвеца. Екипът от моргата беше пристигнал, но стоеше настрана, наблюдавайки търпеливо процедурите. Пендергаст беше застанал до Д’Агоста и шефа на сигурността Иполито.

— Направи ми една услуга, ако обичаш — обърна се Пендергаст към фотографа. — Бих искал една снимка оттук, ето така. — Пендергаст посочи гледната точка. — Бих искал и една серия от върха на стълбището с постепенно приближаване надолу. Отдели малко време да избереш добри ракурси и осветление.

2

Истинско

име Андрю Уорхола (1928–1987), американски художник, кинорежисьор, продуцент, издател, представител на попарта. — Б.пр.

Фотографът го изгледа внимателно и се отдалечи. Пендергаст се обърна към Иполито.

— Имам един въпрос. Защо е слязъл пазачът — как казахте, че е името му, господин Иполито, Джоли, Фред Джоли… — тук долу? Това не е било част от обиколката му. Нали така?

— Точно така — отвърна Иполито, който беше застанал върху едно сухо петно близо до изхода за двора, а лицето му беше зеленикаво, сякаш се беше натровил.

Д’Агоста помръдна рамене.

— Кой би могъл да знае?

— Така е — добави Пендергаст и огледа двора зад стълбището, който беше малък и дълбок с издигащи се от трите му страни тухлени стени. — И казвате, че е заключил вратата зад себе си. Трябва да приемем, че е излязъл тук или е тръгнал в тази посока. Хмм! Снощи беше кулминацията на тауридския метеорен дъжд. Може би този Джоли е бил запален по астрономията. Съмнявам се. — Остана известно време на мястото си, оглеждайки наоколо, после се извърна към тях.

— Предполагам, че мога да ви кажа защо.

„Господи, истински Шерлок Холмс!“ — помисли си Д’Агоста.

— Спуснал се е по стълбището, за да задоволи своя привичка. Марихуана. Този двор е изолирано и проветриво местенце. Перфектно място да попушиш малко трева.

— Марихуана? Това е само предположение.

— Мисля, че видях фаса — отвърна Пендергаст, посочвайки към двора. — Точно до страничната част на касата.

— Не виждам нищо — каза Д’Агоста. — Ед, огледай основата на вратата. Точно там. Какво е това?

— Фас — отвърна Ед.

— Какво ви става, момчета, пропуснали сте цял шибан фас? Казах ви да внимавате за всяка песъчинка, за Бога!

— Все още не сме стигнали до тази решетка.

— Добре.

Той погледна към Пендергаст. „Копелето е късметлия. Може пък да не е на пазача.“

— Господин Иполито — провлечено каза Пендергаст, — обичайно ли е за вашия персонал да използва непозволени наркотици по време на дежурство?

— В никакъв случай, но не съм убеден, че тъкмо Фред Джоли…

Пендергаст го спря с ръка.

— Предполагам, че забелязвате всички тези отпечатъци от стъпки.

— Те са на пазача, открил трупа — намеси се Д’Агоста.

Пендергаст се приведе.

— Абсолютно са заличили всякакви възможни доказателства — каза навъсено той. — Наистина, господин Иполито, би трябвало да обучите своите хора как да опазват мястото на престъплението.

Иполито отвори уста да отвърне нещо, но се отказа. Д’Агоста овладя усмивката си.

Пендергаст закрачи внимателно под стълбището към леко открехната метална врата.

— Ориентирайте ме, господин Иполито. Тази врата под стълбището накъде води?

— Към коридор.

— Който води към…

— Вдясно е зоната за сигурност. Не е невъзможно убиецът да е тръгнал натам, защото…

— Позволете ми да възразя, господин Иполито, но съм убеден, че убиецът е тръгнал тъкмо натам — отново го прекъсна Пендергаст. — Нека предположа. След зоната за сигурност са старите подземни помещения, прав ли съм?

— Точно така — отвърна Иполито.

— Където бяха открити двете момченца.