Реликвата

Чайлд Линкълн

Огледа през мръсното стъкло на прозореца магазина на долния етаж. Огромното помещение беше мрачно и почти празно. Беше осветено само от аквариумите, подредени върху метални стойки покрай стената отсреща. До слуха му достигаше тихото бълбукане на филтрационните системи. Слабата светлина мяташе зеленикави отражения върху пода.

Аквариумите бяха около двайсет. Скоро щяха да му потрябват повече, но парите бяха все по-малък проблем.

Изумително е, помисли си Кавакита, че най-простите решения са най-добри. Проумееш ли го, отговорът става очевиден. Именно съзирането на отговора разграничаваше вечния учен от знаменитостта.

Точно

такъв беше случаят със свързаната с Мбун загадка. Единствен той, Кавакита, я беше доловил, проумял, а сега вече и доказал.

Воят на центрофугата започна да затихва и не след дълго червената светлинка КРАЙ НА ПРОЦЕДУРАТА запримигва на равни интервали. Кавакита стана, отвори капака и извади епруветките. Заешката кръв беше разделена на трите си съставни части: бистрия серум най-отгоре, тънък слой от бели кръвни телца по средата и тежкия слой от червени кръвни телца на дъното. Изтегли внимателно серума и капна капки от кръвните телца върху няколко стъкълца, след което добави различни реактиви и ензими.

Едно от стъкълцата се оцвети в мораво.

Кавакита се усмихна. Беше толкова елементарно!

Когато Фрок и Марго се бяха сблъскали с него на откриването, първоначалният му скептицизъм бързо прерасна в любопитство. Дотогава беше обикалял в периферията, без да обръща особено внимание. Но от момента, в който същата онази вечер го понесе огромната тълпа от побягнали от откриването обезумели гости, той започна да си задава въпроси. Когато по-късно чу Фрок да обявява, че загадката е разрешена, любопитството му се разрасна още повече. Ако трябваше да бъде честен, вероятно имаше шанса да преценява по-обективно нещата от разстояние, отколкото онези, които бяха прекарали нощта в музея, воювайки със звяра в мрака. Но каквато и да беше причината, заключението не беше лишено от известни недостатъци: незначителни проблеми и маловажни противоречия, които всички до един бяха пропуснали.

Всички с изключение на Кавакита.

Винаги осъществяваше проучванията си с изключителна съсредоточеност, съчетана с ненаситно любопитство. Това му беше помагало и в миналото: в Оксфорд и още от първите дни в музея. Помогна му и сега. Тъкмо това му помогна да изгради защитна програма в екстраполатора. От съображения за сигурност, разбира се, но и за да разбере за какво използват програмата му другите.

Тъй че беше напълно естествено да провери какво бяха направили Фрок и Марго.

Достатъчно беше да натисне няколко клавиша и програмата възстановяваше всеки зададен от Фрок и Марго въпрос, всяка база данни, в която бяха влизали, и всеки резултат, който бяха получили.

Цялата тази информация го насочи към същинското решение на „загадката Мбун“, което през цялото време е било под носа им, ако знаеха какви въпроси да зададат. Кавакита се беше научил да задава точните въпроси. И заедно с отговорите изскочи едно зашеметяващо откритие.

Някой почука тихичко по вратата на склада. Кавакита слезе по стълбата до долния етаж, придвижвайки се безшумно и уверено в сумрака.

— Кой е? — прошепна с дрезгав глас той.

— Тони.

Кавакита плъзна без усилия лоста встрани и открехна вратата.

— Много е тъмно — каза мъжът, който влезе.

Беше дребен и жилав и се придвижваше със силно олюляваща се походка. Той се огледа притеснено.

— Не включвай осветлението — категорично каза Кавакита. — Върви след мен.

Отидоха в срещуположния

край на склада до дълга маса, над която едва-едва мъждукаха инфрачервени крушки. Масата беше покрита със съхнещи влакна. В единия й край имаше везни. Кавакита грабна шепа влакна, претегли ги, махна няколко, добави няколко. Накрая напъха влакната в една торбичка и притисна лепенката.

След това погледна посетителя си в очакване. Мъжът мушна ръка в джоба на панталоните си и измъкна пачка смачкани банкноти. Кавакита ги преброи: пет двайсетачки. Кимна и му подаде торбичката. Мъжът я сграбчи нетърпеливо и понечи да разкъса лепенката.

— Не тук! — отсече Кавакита.

— Съжалявам — измърмори мъжът.

И забърза към вратата, доколкото му позволяваше слабата светлина.

— Опитай по-големи количества — предложи Кавакита. — Накисвай я във вряла вода, която повишава концентрацията. Мисля, че резултатите ще ти се сторят твърде задоволителни.

Мъжът кимна.

— Задоволителни — бавно повтори той, сякаш вкусвайки думата.

— Във вторник ще ти дам още — добави Кавакита.

— Благодаря — прошепна мъжът и излезе.

Кавакита затвори вратата и плъзна лоста на мястото му. Беше работил през целия ден и се чувстваше уморен, но чакаше да се свечери, когато градските шумове щяха да заглъхнат под спусналия над земята мрак. Все повече харесваше вечерите, които се превръщаха в любимото му време.

След като успя да възстанови онова, което бяха направили Фрок и Марго в програмата му, всичко си дойде на мястото. Трябваше само да намери едно от влакната. Това се оказа трудна задача. Зоната за сигурност беше почистена изключително старателно, а сандъците бяха опразнени и изпепелени заедно с опаковъчния материал. Лабораторията, в която Марго беше осъществила предварителните дейности, беше безупречно чиста и бяха унищожили пресата. Но никой не се беше досетил да почисти ръчната й чанта, известна на всички от Отдела по антропология с феноменалната си неподреденост. Няколко дни след трагедията самата Марго я беше захвърлила в пещта за кремация като предпазна мярка. Но едва след като Кавакита беше открил необходимото му влакно.

Наред с останалите проблеми, най-голямото предизвикателство беше да отгледа растението от едно-единствено влакно. Наложи се да впрегне всичките си способности и познания по ботаника и генетика. Взе си отпуск от музея и насочи усилията си в една-единствена посока. И преди пет седмици най-после успя. Не можеше да забрави обзелия го възторг, когато в застланата с агар-агар петриева паничка се появи миниатюрно зелено филизче. А сега вече се радваше на сигурна реколта в големи количества, която растеше в аквариумите, в които беше засаден реовирусът. Странният реовирус, датиращ отпреди шейсет и пет милиона години.

Оказа се причудлива привлекателна разновидност на лист от лилия, цъфтеше почти непрекъснато и имаше тъмноморави цветове с израстъци с жилки и яркожълти тичинки. Вирусът се натрупваше в твърдото влакнесто стъбло. Събираше по килограм седмично, като очакваше реколтата да се увеличи многократно.

„Котога са знаели всичко за това растение“ — помисли си Кавакита. Благословията се превърнала в проклятие. Опитали се да контролират мощта му, но не успели. Легендата беше красноречива: дяволът не спазил думата си и неговото дете Мбун обезумяло и се обърнало срещу господарите си, които по никакъв начин не могли да го усмирят.