Происход
Шрифт:
Но вместо това чичо Паоло насочва разговора пак към мен.
— Защо се тревожиш за това? Трябва да се съсредоточиш върху теста си.
Веднага минавам от отбрана в нападение.
— Каза да си дам време…
— Казах, че няма да те подлагам на натиск, Пиа, знам. Но си ни нужна за всичко това. — Той посочва снимките. — Колкото по-дълго отлагаш, толкова повече се тревожа, че все още не си готова и не си оправдала надеждите ни.
— Аз… аз съм почти готова. — Демонстрирам решителност, като го поглеждам право в очите и се надявам, че така ще го убедя.
Той кимва, но продължава да е напрегнат. Сякаш казва: Тогава иди и го направи!
— Но наистина
— Пиа…
— Просто не разбирам как като убия едно коте, ще покажа, че съм способна да създавам серума Имортис! — завършвам решително, доволна, че най-после съм изрекла основния си проблем. — Може би не искам да го направя! Може би не искам да премина през твоя тест. Така или иначе, кой казва, че трябва да го направя? — С всяко следващо изречение ставам все по-невъздържана. Думите се изливат от мен като вода от пробита пластмасова бутилка. — Уморих се винаги да правя каквото кажеш, чичо Паоло! Уморих се да стоя затворена на това място!
— Пиа…
— Защо трябва да съм аз? Ако ти трябва мъртво животно, на което чичо Сергей да направи дисекция, направи си го сам! — Удрям с ръка по масата и снимките подскачат във въздуха. Дошло ми е до гуша от всичко. Объркана съм заради Ейо, изпитвам безсилие заради чичо Паоло, преизпълнена съм с гняв заради онази Щраус и отвратителните й бели костюми. Никога не съм потискала толкова емоции в себе си. Сега те се изливат и не мога да ги спра. — Просто искам… искам… — А какво искам? Сълзи замъгляват погледа ми и ги избърсвам с ръка.
Устните на чичо Паоло потрепват и очите му се изпълват със силна болка. За момент ми се струва, че ще ме удари. Но той преглъща и изрича тихо:
— Това е онази жена Фийлдс, нали?
— Не…
— Тя ти пъха разни идеи в главата. Знам, че го прави. Има този навик. Ако зависеше от мен, тя никога нямаше да… Пиа. Чуй ме. — Той ме хваща за раменете и навежда глава към мен. Брадата му е пораснала — толкова дълго и упорито е работил по подготовката за гостуването на Корпуса, че е спрял да се бръсне. — Ти си перфектна. Перфектна. Не просто перфектна заради това коя си, а заради това каква си. Заради това какво означаваш за цялата си раса. Ти си върхът на човешката перфектност, мечтата на хората от хилядолетия. Няма по-велико нещо от теб, Пиа. Ти си краят на всички спорове за религията и морала. Няма правилно и грешно. Има само разум и хаос. Прогрес и регрес. Живот и смърт. Ние те създадохме по определена причина, Пиа, за прогрес и за живот. За живот. Той е най-ценното нещо от всичко и ти имаш повече от него, отколкото е имал всеки друг в човешката история.
Очите му са подивели като тези на Ейо, когато се би със змията.
Чичо Паоло започва да крещи.
— Ние ти дадохме живот, Пиа, и ние те направихме перфектна! И направихме жертви, за да го постигнем. Жертвахме живота си и световната си репутация на видни учени. Жертвахме удобството да живеем със семейства и приятели, за да работим и умрем в тази забравена от Бога джунгла. Жертвахме неща, от които повечето хора не биха си и помислили да се откажат. Извършихме — и вършим — неща, които повечето хора там навън ще обявят за грешни и лоши, само че тези хора са изключително невежи. Невежи и слаби. Но ти ще сложиш край на това. Ще донесеш разум, прогрес и живот в тъмния, умиращ свят. И ако другите могат да сочат и да крещят: „Зло!“, ние знаем — ние знаем, Пиа, — че това, което правим, е наистина
Той спира задъхан и сяда обратно на стола си. Разтривам раменете си там, където ги беше стиснал. Болят ме и са студени.
— Съжалявам — прошепвам.
Той затваря очи и се потупва с пръст по носа, докато се успокои. После поглежда към мен и част от свирепостта е напуснала очите му.
— Но разбираш ли, Пиа? Разбираш ли какво ти казвам? Ти си перфектна и няма нищо по-важно от това. Някои неща трябва да бъдат жертвани по пътя, да, включително и котета. Необходимо е. Все още не разбираш, но ще го проумееш. Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова. Че разбираш важността на своето собствено съществуване и какво означаваш за човечеството. Че можеш да се посветиш на себе си и на тези, които ще дойдат след теб. Те ще гледат към теб, Пиа, защото ти си първородната безсмъртна. Един ден ще бъдеш най-възрастното същество на света. Ще управляваш всички мъже и жени като кралица, като безсмъртна богиня. И всичко това започва днес. Започва от момента, в който направиш своя избор и си кажеш: „Това е. Ще вървя напред и никога няма да поглеждам назад“. Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. — Той се изправя отново и лицето му е на сантиметри от моето. — Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли? Тогава, само тогава ще бъдеш готова.
Усещам се толкова притисната, колкото когато анакондата се беше увила около гърлото ми. Думите на чичо Паоло са като змия — красиви и страшни едновременно.
— Съжалявам, Пиа — казва той, очевидно долавяйки страха в очите ми. — Не исках да викам. Надявах се, че сама ще осъзнаеш тези неща. Но може би съм бил прекалено мек, може би съм надценил силата ти. Покажи ми колко силна можеш да бъдеш. Завърши теста.
Кимвам и след като той маха с ръка, че мога да си вървя, избягвам от стаята.
Намирам тихо място под разстлалото ниски клони хининово дърво зад стъклената къща. Коленича там и давам воля на сълзите си. Те се стичат по ръцете ми, капят по земята и оставят тъмни следи по почвата.
Какво искаш от мен? Какво повече искаш? Не е ли достатъчно, че съм безсмъртна, бърза и умна? Защо трябва да съм…
Каква? Каква искат да бъда?
Отвъд морала — проехтява гласът на леля Хариет. Не каза ли тя точно това само преди няколко часа? — Точно това казах, знаеш, че е това — подиграва ми се гласът й. — В края на краищата, твоята памет е…
— Перфектна — прошепвам и изтръгвам стръкче трева. Cynodon dactylon, мисля си, докато разглеждам стройните стъбълца.
Просто трябва да го направя. Да го превъзмогна. Пентобарбиталът все още е в чекмеджето с чорапите ми и мога да го извадя за секунди. И тогава всичко ще приключи. Тревогите ми, страхът…
— Катеричке?
Извръщам лице и се опитвам да изтрия сълзите си, преди да ги види.
— Чичо Антонио!
— Добре ли си?
Обръщам се към него и не успявам да повярвам на очите си.
— Брадата ти!
Той прокарва ръка по гладко избръснатата си брада.
— Какво? Не ти ли харесва? — Той се изчервява. — Хариет каза, че предпочита да я махна.
Но не липсващата брада привлича вниманието ми, а това, което е било под нея през цялото време. Очите ми изненадано проследяват линията на челюстта му, която никога преди не съм виждала, а също и формата на устните му… и трапчинката под левия им ъгъл. Виждала съм това лице и преди. Поглеждам към кръста му за финалното доказателство… и ето го. Колан от кожа — на анаконда. Цяла минута го зяпам с блокирал ум и широко отворени очи.