Происход
Шрифт:
Но вместо да се чувствам замаяна от всички тези нови гледки, усещам прилив на топлина и спокойствие в тялото си, сякаш съм идвала тук през целия си живот. Сякаш тази река и тези звезди са спомен, който винаги е бил вътре в мен и сега само си го възвръщам.
Сякаш да седя на гъстия ароматен мъх до момче, топло и красиво като слънцето, е нещо, което правя всяка нощ. Учудвам се колко озадачаващо ново и в същото време познато ми се струва това.
След малко усещам, че Ейо се взира не в реката, а в мен. Бузите ми пламват и се опитвам да не му обръщам внимание. Но
— Идвало ли ти е наум да избягаш? — пита Ейо тихо. — Да не се върнеш в Литъл Кейм?
Дъхът ми секва.
— Разбира се, че не.
— Но защо? Защо би се върнала в място, където ти забраняват това! — Той посочва реката. — Защо избираш клетката?
— Не е клетка. Не… не, наистина.
Той се вглежда в очите ми.
— Какво искат от теб? Защо им е нужна на учените една Тапумири? Или там са затворени и други като теб?
— Не знаеш ли? Баща ти не ти ли е казал?
— Той не разказва какво има от вътрешната страна на оградата — отговаря Ейо сковано.
— Ами, аз съм единствената… Тапумири, която съществува. Няма други. Засега.
Той вдига вежди.
— Засега?
— Литъл Кейм… — Поемам си дълбоко дъх. Това е най-строго пазената ни тайна, но благодарение на Капукири Ейо вече знае по-голямата част от нея. Всички Ай’оа знаят. И познай какво, чичо Паоло? Те не ме заключиха. Не нахлуват в Литъл Кейм и не се опитват да откраднат изследванията ни. Какво ще кажеш за това? Потръпвам при следващата мисъл. И какво би направил, ако знаеше, че те знаят?
— Пиа?
— Да? — Внезапно осъзнавам, че съм спряла по средата на изречението и гледам с празни очи в нищото, докато мислите се блъскат в главата ми. — О, извинявай. Казвах, че само аз съм такава. Но виж, това ще се промени. В Литъл Кейм ще създадем още безсмъртни. Още Тапумири, нали така ни наричате. Затова не е лошо, че ме държат от вътрешната страна на оградата, Ейо. Те имат нужда от мен и аз имам нужда от тях. Имам нужда да помогна за създаването на още безсмъртни, защото докато не го направя… ще бъда сама. Единствена от своя вид в целия свят. Единственият начин някога да бъда част от нещо е да остана в Литъл Кейм и да помогна за създаването на още Тапумири. Разбираш ли?
Той се мръщи и гледа във водата.
— Ейо? Какво не е наред?
— Ще създаваш безсмъртни?
— Ами, да. Точно това казах.
— Как?
— Ами… не съм съвсем сигурна. Все още не са ми казали — признавам си аз. — Това е тайна. Не искат някой да открадне изследванията им, затова много грижливо пазят информацията.
Той ме гледа със странно изражение, като че ли се чуди дали говоря истината или не. Накрая стига до някакво заключение, защото лицето
— Ти не знаеш, нали? — казва той. — За произхода на иреса.
— Какво? — Иреса. Припомням си думата. Така наричат елизиума. — Какво имаш предвид, Ейо?
Той изглежда потресен, но само ме хваща за ръка и се изправя, като вдига и мен на крака.
— Нищо. Не се тревожи. Слушай. Барабаните все още бият. — Той се усмихва и очите му пак засияват като звезди. — Искаш ли да танцуваш с мен?
Как бих могла да откажа?
Глава 13
Отварям очи на разсъмване.
Замръзнала съм и все още сънена се мъча да възприема гледката. Очаквам да видя балдахина от дървета през стъкления таван на стаята си. Балдахинът е тук, но липсва стъкло. Няколкото петънца небе, които успявам да зърна, са бледо-сини.
Бавно осъзнавам какво става. Лежа по гръб, обвита от гирлянди цветя. Чувам около себе си тихи стъпки на боси крака по земята и приглушени гласове. Под главата ми има нещо тясно и твърдо.
Сядам и виждам, че съм лежала върху изпънатата ръка на Ейо. Той спи дълбоко, закрил очи с другата си ръка. Лежим край топли останки от огън и около нас има и други хора. Повечето Ай’оа все още спят, изтощени от вчерашната дълга нощ на пир и танци, но няколко жени се движат наоколо. Няма и следа от Алай. Момиченцето, което снощи ми даде банана, седи на няколко метра от мен, вплита палмови листа и ме наблюдава.
О, не, не, не… — изправям се на крака и свалям гирляндите, а ужасът превръща сутрешната ми сънливост в прилив на леден адреналин.
Зазорява се. Не, вече се е зазорило, тъй като гъстата дъждовна гора не пропуска слънчевите лъчи, преди слънцето да се издигне високо в небето. Всички в Литъл Кейм вече са закусили и са забелязали, че някой липсва.
Аз.
Ейо се събужда и шумно се прозява, а после се засмива.
— Птичке Пиа, в косата ти има богомолка.
— Ейо, защо ме остави да заспя? — изкрещявам, докато гневно прокарвам пръсти през косата си. В ръката ми пада богомолка и поклаща възмутено дългите си зелени антени. Не поглеждам Ейо. Треперя от гняв и страх.
Ейо се намръщва.
— Оставил съм те? Попитах те дали наистина искаш да спиш при Ай’оа и ти ми каза да те оставя намира. После пак заспа. Оставил съм те! — Той изглежда не по-малко възмутен от богомолката.
— Трябва да тръгвам. Веднага. — Пускам последната орхидея да падне на земята и се насочвам към края на селото. Няколко Ай’оа ме зяпват, докато минавам покрай тях. — Алай! — викам, но ягуарът не се появява.
Ейо хуква след мен, мята на рамо лъка си и извиква на едно момче да му донесе стрелите.