Престъпен експеримент
Шрифт:
Гъртруд натисна звънеца и чу как звънна два пъти. Изчака малко и въпреки че слушаше напрегнато, не долови забързани към вратата стъпки, нито познатия глас, който да извика: „Идвам“. Може би Една точно си плакне устата. Вечно се страхуваше, че някой от двамата лекари може да се отбие да й остави спешна работа. Беше се случвало няколко пъти, когато Една отсъстваше от болницата. Точно тогава доктор Хайли беше разбрал за нейния проблем.
Успокоителният звук от стъпки или глас все така не се чуваше. Докато натискаше отново звънеца, Гъртруд усети, че я побиват тръпки. Може
— Ще дойда с теб — каза тя.
Двете забързаха обратно през двора.
— Една е истинска приятелка — каза Гейна Крупшак. — Понякога вечер се отбивам при нея и двете си пийваме заедно. Моят мъж хич не понася алкохол, даже и вино. Точно снощи минах някъде към осем. Пийнах си с нея един „Манхатън“ и тя ми каза, че някаква пациентка, която много харесвала, се самоубила.
Двете жени бяха на малката веранда, през която се влизаше в апартамента. Жената на домакина премяташе връзката с ключове.
— Този е — измърмори тя, мушна ключа в ключалката и го завъртя. — Бравата има ей тук една дреболия… дето трябва малко да се размърда.
Ключалката щракна и докато говореше, Гейна отвори вратата.
В същия миг двете жени видяха Една: просната на пода, с подгънати под тялото крака. Синият й халат беше разтворен и под него се виждаше памучната й нощница. Сивеещата й коса се беше слепнала около лицето, очите й бяха изцъклени, а на темето си имаше засъхнала кръв, която изглеждаше като тъмночервена корона.
— Не… не! — Гъртруд усети как гласът й се извисява и преминава в писък, но не беше в състояние да го контролира. Затисна уста с кокалчетата на ръката си.
Гейна Крупшак едва успя да изрече:
— А снощи седях тук заедно с нея. И… — гласът на жената се прекърши, — тя беше доста зле… знаете какво искам да кажа… как й ставаше на Една… и все говореше за онази пациентка, която се самоубила. После се обади на съпруга й — Гейна започна да хлипа, — а ето че сега и самата Една е мъртва!
21
Крис Луис беше застанал до родителите на Ванджи вдясно от ковчега и безмълвно приемаше съболезнованията на приятели и познати. Когато им се обади за смъртта й, те се съгласиха тялото да бъде изложено само за роднини, на другата сутрин да бъде опелото и след това — погребението в най-тесен семеен кръг.
Вместо това, когато пристигна в Минеаполис следобед, той установи, че бяха уредили тялото да бъде изложено за посетители вечерта, а на другия ден, след службата в параклиса щеше да бъде съпроводено до гробищата от официален кортеж.
— Толкова много приятели ще искат да се сбогуват с малкото ни момиченце. Като си помисля, че
Нима беше едва сряда? Крис имаше чувството, че бяха минали седмици, откакто се озова в тази кошмарна сцена в спалнята. Вчера сутринта.
— Милото ни дете, нали изглежда чудесно? — питаше майка й някакъв посетител, който току-що се бе приближил до ковчега.
„Малкото ни момиченце, милото ни дете.“ Само ако я беше оставила да порасне, помисли си Крис, всичко можеше да бъде толкова различно. Враждебността им към него беше овладяна, но се таеше под повърхността, готова да изригне.
— Едно щастливо момиче не прибягва до самоубийство — беше казала майка й осъдително.
Те изглеждаха съсипани и сломени от мъка — обикновени, отрудени хора, живели в лишения, за да обградят своето неочаквано красиво момиче с лукс, който го бе накарал да повярва, че желанията му са закон.
Дали щеше да им бъде по-леко, когато се разкриеше, че някой бе отнел живота на Ванджи? Или им дължеше това мълчание? По-добре ли щеше да бъде да не казва нищо, да ги предпази от този последен ужас?
Майка й вече се опитваше да си намери упование, да си съчини някаква версия, с която щеше да се примири:
— Крис е имал полет, а ние сме толкова далеч! Моето момиченце се е почувствало зле, пийнало е нещо и е заспало.
О, господи, помисли си Крис как хората изкривяват истината, изкривяват живота. Искаше да говори с Джоун. Тя толкова се разстрои, когато разбра за Ванджи, че едва намери сили да попита: „Дали е знаела за нас?“ Накрая беше принуден да признае за подозренията на Ванджи, че е увлечен по друга жена.
Джоун щеше да се върне от Флорида в петък вечерта. Той щеше да бъде отново в Ню Джърси утре следобед, веднага след погребението. Нямаше да каже нищо на полицията, преди да разговаря с Джоун, за да я предупреди, че може да бъде въвлечена във всичко това. Полицията щеше да търси мотив, който да го е тласнал към убийството на Ванджи. В техните очи Джоун щеше да бъде една чудесна причина.
Трябваше ли да остави всичко така, както си беше? Имаше ли право да намесва и Джоун, да разкрие нещо, което щеше още повече да нарани родителите на Ванджи?
Беше ли съществувал някой друг в нейния живот? Крис хвърли поглед към ковчега и се взря във Ванджи, в съвършено спокойното й лице и смирено скръстените й ръце. През последните няколко години те рядко бяха живели като мъж и жена. Лежаха един до друг като непознати — той — емоционално изсушен от безкрайните разправии, тя — с единственото желание да бъде глезена и приласкавана. Той дори й предложи отделни спални, но тя изпадна в истерия.
Ванджи забременя два месеца след като се преместиха в Ню Джърси. Когато той се съгласи на един последен опит да спасят брака си, усилията му бяха съвсем искрени. Но лятото се оказа ужасно. До август те вече почти не си говореха. Само веднъж, към средата на месеца, спаха заедно. Той си помисли, че е абсолютна ирония на съдбата след десет години съвместен живот тя да забременее точно когато той бе срещнал друга жена.