Престъпен експеримент
Шрифт:
— Така е по-добре — измърмори Кейти. — И какво изобщо става с мен?
Старинният гардероб „Уилямсбърг“ с овално огледало в средата се падаше точно срещу леглото. Тя се взря в него. Косата й беше разчорлена, тъмнокафяво петно на фона на калъфките с цвят на слонова кост и лек набор с дупчици по края. Синината под окото й вече бе станала морава с жълтеникав оттенък. Очите й бяха подути от сън. Дълбоки сенки подчертаваха изпитото й лице. Както би казала мама, приличам на нещо, довлечено от котката, помисли си тя.
Но въпросът не беше само в начина, по който изглеждаше. Нито
Ванджи Луис. Една фраза от погребалната служба за Джон изпъкна в съзнанието й: „Ние, които сме опечалени от безвъзвратната смърт…“ Смъртта беше окончателна, разбира се. Но не по този начин. Достатъчно ужасно беше да си мисли, че Ванджи бе отнела собствения си живот, но й се струваше невъзможно някой да реши да я убие, като й изсипе цианкалий в гърлото. Просто не можеше да повярва, че Крис Луис е способен на подобно насилие.
Помисли си за обаждането на доктор Хайли. Тази проклета операция. О, всяка година се правеха хиляди кюртажи на жени от всички възрасти. Въпросът не беше в самата операция, а в причината за нея. Ами ако кюртажът не преустановеше кървенето? Доктор Хайли бе намекнал, че в краен случай може да се наложи да обсъдят варианта за хистеректомия 2 .
Само ако беше забременяла през годината, докато живееха заедно с Джон! Но не беше.
Ами ако някой ден се омъжи отново? Нямаше ли да бъде ужасен, жесток номер, ако вече не може да има деца? Я престани, помисли си тя. Помниш ли онзи цитат от „Фауст“? „Често оплакваме онова, което никога няма да загубим.“
2
Оперативно отстраняване на цялата матка. — Б.пр.
Е, поне с операцията щеше да приключи. Щеше да постъпи в петък вечерта. В събота — операция, в неделя — обратно у дома. В понеделник — на работа. Нищо особено.
Вчера, след като отиде в прокуратурата, й се обади Моли.
— Кейти, видях, че не искаш да говорим пред Ричард, но не смяташ ли, че ще е по-добре да отложиш влизането в болница за следващия месец? Преживя доста голям стрес.
Тя беше категорична.
— Изключено. Искам да приключа с това. А и съвсем не бих се учудила, Моли, ако състоянието ми е допринесло за катастрофата. В понеделник на няколко пъти ми се зави свят.
Моли се натъжи.
— Защо не ми каза?
— О, хайде, стига! — възкликна Кейти. — И двете мразим хленченето. Ако действително има нещо сериозно, кълна се, че ще се разкрещя за теб.
— Надявам се — отвърна Моли. — Дано наистина да приключиш с това. — После попита: — Смяташ ли да кажеш на Ричард?
Кейти се помъчи да потисне раздразнението си.
— Не. Освен това няма да кажа нито на асансьорния оператор, нито на регулировчика, нито възнамерявам да се обадя на телефона на доверието. Ще знаете само вие двамата с Бил. Толкова. Ясно ли е?
— Добре. И не се прави на много
Аз не съм ти дете, Моли, помисли си Кейти. Обичам те, но не съм ти дете. Докато си пиеше кафето обаче, тя се запита дали не разчита прекалено много на Моли и Бил, дали не търси у тях емоционална подкрепа. Не се ли носеше устремно надолу, вкопчена в тях, встрани от буйния поток на живота?
О, Джон! Тя инстинктивно хвърли поглед към снимката му. Тази сутрин беше наистина това — просто една снимка. Красив, сериозен мъж с нежни, проницателни очи. Веднъж, през първата година след неговата смърт, тя грабна тази фотография, изгледа я втренчено и после я блъсна в масата, ридаейки: „Как можа да ме изоставиш?“
На следващата сутрин, вече овладяна и засрамена, взе решение никога да не пие по три чаши вино, когато се чувства потисната. След като оправи снимката, намери дълбока резка в гладката повърхност на масата, явно направена от сребърната рамка. Опита се да обясни на фотографията: „Не е просто от самосъжаление, съдия Де Мейо. Яд ме е заради теб самия. Исках да живееш още поне четиридесет години. Ти знаеше как да се наслаждаваш на живота, как да направиш от него нещо стойностно.“
Но кой може да знае какво мисли Господ? Или кой може да бъде негов съветник? Онзи ден тези думи от Библията проблеснаха в съзнанието й.
Сега си помисли, че е добре да не ги забравя.
Съблече резедавата си нощница, отиде в банята и пусна душа. Ефирната материя се беше разпростряла върху стола до тоалетката. В колежа тя предпочиташе раирани раздърпани пижами. Но Джон й беше купил изящни нощници и пеньоари от Италия. Все още й се струваше подходящо да ги носи в тази къща, в неговата спалня.
Може би Ричард беше прав. Може би тя продължаваше да се взира в смъртта. Джон първи би я порицал за това.
Горещият душ й помогна да си оправи настроението. Имаше насрочено предварително заседание за девет, една присъда за десет и две нови дела, които трябваше да подготви за съда следващата седмица. Вече е сряда, помисли си тя с отчаяние. По-добре да се раздвижа.
Облече се бързо, избирайки кафява пола от мек вълнен плат и нова тюркоазена копринена риза с дълги ръкави, които закриваха превръзката на ръката й.
Колата, която й бяха дали от сервиза, пристигна точно когато допиваше второто си кафе. Тя върна шофьора обратно в гаража, подсвирна изненадано, когато забеляза доста сериозно засегнатата предница на собствената си кола, благодари на Бога, че не беше пострадала тежко, и потегли към прокуратурата.
Нощта в областта явно бе преизпълнена със събития. Едно четиринадесетгодишно момиче беше изнасилено. Хората коментираха тежка катастрофа след употреба на алкохол, в която бяха загинали четирима души. Местен полицейски шеф се беше обадил по телефона с молба прокурорът да му помогне за организирането на очна ставка, в която жертвата трябваше да огледа заподозрените, задържани след въоръжен грабеж. Скот точно излизаше от кабинета си.