Преследвана
Шрифт:
— Може ли да се съсредоточим върху лошите, които вероятно искат да ни изядат, и да престанем да се джафкаме помежду си? — намесих се уморено. — Стиви Рей, другите тунели свързани ли са с тези?
— Да, но входовете им са запечатани или поне така изглежда от другата страна.
— Този сектор има само един вход към останалата част на тунелите и един изход нагоре, така ли? — попита Дарий.
— Да, поне аз знам за един. И той е затворен с тежка метална врата — отвърна тя и се обърна към останалите червени хлапета. — Вие намерихте ли други изходи?
— Ами…
— Може би? — вдигна вежди Стиви Рей.
— Докато разучавах терена, намерих нещо, но отворът е тесен дори и за мен, затова не го проучих. Мислех да се върна по-късно и да разровя с лопата и с помощта на мускулестия Джони Бий, но не остана време.
Джони Бий се усмихна и ни се поклони театрално. Не му обърнах внимание, но близначките захихикаха в шепи.
— Хайде да обобщим. Искате да ми кажете, че освен входа при склада със сигурност знаем, че има и друг, който свързва нашите тунели с останалите? — обобщих аз.
— Така е — каза Стиви Рей.
— В такъв случай, моят съвет е да поставите охрана и на двете места — заключи Дарий. — При входа пред склада и при входа към останалата част на подземната система.
— Така е добре — казах аз. — Аз ще поема първата смяна при входа откъм склада — продължи той. — Ерик, ти ще ме смениш. Това е най-уязвимото място, затова е добре да го пазят възрастни вампири.
— Добре — кимна Ерик.
— Джак и аз ще поемем първата смяна при запечатания вход към градските тунели — каза Деймиън. — Ако не възразявате, разбира се.
— Да, през това време може да нахвърлим менюто и да направим списък на нещата, които ще ни трябват за кухнята — предложи Джак.
— Не е зле — усмихнах им се аз.
— Аз съм съгласен. Шоуни, Ерин, ще поемете ли смяната след тях? — попита Дарий.
Близначките вдигнаха рамене.
— Няма проблем — отвърна Ерин.
— Фасулска работа — добави Шоуни.
— Добре. Струва ми се по-умно да не караме червените хлапета да охраняват входовете през деня.
— Хей, искаш ли да ти сритам задника? — изрепчи се Джони Бий, истински великан, напомпан с тестостерон.
— Не е това, което си мислиш — намесих се аз, отгатнала точно какво има предвид Дарий. — Вие трябва да се наспите през деня, за да поемете нощната смяна, когато сте много по-силни. Поне се надявам да сте по-силни от съществата, които биха застанали срещу вас.
Но запазих за себе си това, което си мислех и аз, и Дарий, и то не беше свързано с дневната светлина. Просто не бих искала да бъда охранявана от хлапетата на Стиви Рей, преди да съм сигурна, че няма да създават проблеми.
— Да, добре. Това е по силите ни. Аз лично ще се изкефя, ако стана «охрана» на една Жрица и нейната група — каза Джони Бий и ми смигна самонадеяно.
Едва се удържах да не въздъхна отегчено. Дори и да не беше от червените хлапета, последното нещо, което ми трябваше сега, беше още един футболист или нещо подобно. Очите ми се докоснаха до Ерик и едва не подскочих виновно. Да, той ме наблюдаваше. Супер! Откакто бяхме слезли в тунелите, се правеше, че не ме забелязва, но
Джак вдигна ръка като прилежен ученик.
— Какво, Джак? — кимнах към него.
— Къде ще спим?
— Добър въпрос — измърморих и побързах да го предам на Стиви Рей. — Къде ще спим?
Джони Бий изпревари отговора на приятелката ми.
— Държа да се знае, че нямам нищо против да споделя леглото си с някого. Моето сърце е по-широко от това на Крамиша.
— Само че ти не искаш да споделяш сърцето си, а нещо друго — сопна му се Крамиша.
— Не ревнувай, бейби — отвърна Джони Бий, опитвайки се (без успех) да говори като голям разумен батко.
Крамиша извъртя очи:
— Тъпак!
— Имаме няколко спални чувала — прекъсна заяждането им Стиви Рей. Гласът й беше сънлив, сякаш едва държеше очите си отворени. — Венера, ще покажеш ли на Зоуи и на останалите къде са чувалите? Няма значение чия стая ще използвате. Настанявайте се и лягайте. — Но след кратка пауза добави. — Само не лягайте в леглото на Крамиша.
— Няма проблем да останете в стаята ми — обади се Крамиша. — Това не ме притеснява. Но леглото си не давам.
— Всички ли си имате стаи? — попитах с равен тон, прикрила изненадата си. Колко различно беше всичко от първия път, когато слязох долу! Тогава хлапетата трудно можеха да минат за човекоподобни, а тунелите бяха мръсни, тъмни и страшни. Сега стаята, където се бяхме събрали, беше уютна, осветена с дебели свещи и газени лампи, а мебелите бяха удобни, очевидно нови. Възглавниците и чаршафите бяха в тон с цветовете на килима. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Нима умората бе отнела способността ми да мисля логично? Може би затова си въобразявах, че нещо с тези червени хлапета не е наред?
— Всеки, който искаше самостоятелна стая, вече има такава — отвърна Венера. — Тук не е трудно да си устроиш уютно местенце. В тази част на тунелите има много ниши. Ние ги превърнахме в истински стаи. Аз също си имам отделна стая — каза тя и се усмихна многозначително на Ерик.
Трябваше да си напомня, че не е етично от моя страна да призова огъня и да изгоря бухналата й коса, заедно със скалпа, за да остана спокойна на мястото си.
— Явно тук са складирали голяма част от контрабандния алкохол по време на Сухия режим — каза Деймиън. — Логично е, защото е на железопътните релси и е лесно стоката да се пренася през нощта.
— Колко романтично! — въздъхна Джак. — Имам предвид всички онези готини мацки, евтини ресторанти с танци и гангстерски престрелки през двайсетте години на миналия век.
Деймиън му се усмихна снизходително.
— Всъщност в Тулса Сухият режим е продължил до 1957 година.
— Няма значение. Ох, развали романтиката! Всичко заприлича на празни гейски приказки — въздъхна Джак, но веднага се изкикоти. — Но аз съм си такъв — празноглав гей.
— Ти си забавен и много сладък гей. Затова те обичам — каза Деймиън и млясна Джак по устата, което накара Дукесата да заджавка радостно.