Осъдени души

Димов Димитр

— Не. Аз не те обичам… поне по тоя начин, по който би могъл да очакваш. И не зная дали е възможно да се върна към живота… да прекъсна инжекциите. Видя какво стана оная нощ. Мисля, че е късно.

Лицето й продължаваше да бъде все тъй бледо и в резигнацията, с която говореше, имаше някакво мъртвешко спокойствие.

— Не зная дали ме разбираш.

— Утре ще почнем лекуването — каза той решително.

А тя отвърна:

— Ще бъде безполезно. Опитвала съм толкова пъти.

Келнерът носеше ястията, до които двамата

едва се докосваха, и после оскърбено прибираше чиниите. Защо тази двойка от испанец и англичанка, най-изисканата в целия хотел, не харесваше менюто? И келнерът отиде да направи бележка на готвача. А Луис и Фани впиваха погледите си един в друг с горчивото съжаление на хора, които се бяха срещнали твърде късно.

— Значи, ти познаваш Рикардо? — попита той след дълго мълчание.

— Да — отговори тя.

И бузите й потрепереха.

— Аз пък едва си спомням за него. Когато заминах, беше дете. Едно съвсем особено, набожно дете… Нямам представа как е изглеждал като възрастен.

— По външност той приличаше на тебе — каза тя с дрезгав глас.

— Какъв беше характерът му?

— Непреклонен и жесток.

— Но вероятно снизходителен към себе си!

— Той бе неумолим и към себе си.

Фани конвулсивно стисна юмруците си и дишането й се ускори, сякаш някаква ръка я бе стиснала за гърлото.

— И ти отиде да работиш при болните от петнист тиф в Пеня Ронда!… Защо направи това?

— За да бъда с него.

— Романтичка! … — произнесе той с усмивка. — Любов ли беше това?

— Не зная.

— Какво стана после?

Лицето на Фани доби цвета на синкав мрамор. Последната капчица кръв бе изчезнала от него. Челюстта й потрепера сякаш от студа на някакъв ужасен спомен. Но тя се овладя веднага.

— Не е необходимо да ми говориш повече за Рикардо — каза Луис.

— Напротив! … Трябва да ти кажа всичко. Но не сега! … Не още!

— Мъртвите изобщо не представляват интерес — заяви Луис непочтително, като свърши беленето на един портокал и го подаде на Фани.

— Вярваш ли в безсмъртието на душата? — попита.

— Не. Трудно мога да се съглася, че готвачът на хотела Алфонс XIII или маркизът на Tope Бермеха грябва да бъдат безсмъртни.

— И аз също — каза Фани с нервен смях. — Но маркизът на Tope Бермеха заслужава да бъде безсмъртен.

Но ти не намираш Защо?

Защото свали маските ни — каза Луис. те пак впиха погледите си един в друг. В очите на Луис светеше надежда, а Фани отново почувствува острата, пронизваща болка на отчаянието. Никога, никога повече отсега тя не бе усещала по-силно пълната си физическа разруха.

Когато свършиха обеда и излязоха от ресторанта, тя се оплака от лека умора. Луис разбра веднага, че това се дължеше на обичайната, постепенно настъпваща депресия на нервите й. Действието на сутрешната инжекция се изчерпваше и сега тя имаше нужда от нова доза морфин.

— Много глупаво е да пием кафе

в хола — каза тя. — Предлагам да изпушим по една цигара в моята стая. Имам и бутилка истинско бренди.

— Да, но забранено е на господа да влизат в стаите на дами и обратно — весело забеляза Луис.

— Нима си тъй наивен да изпълняваш наредбите?

— Тогава да опитаме брендито.

Апартаментът й бе топъл и задушен. Веднага щом влязоха, тя отвори вентилатора и спусна персианите, които ленивата прислуга бе оставила вдигнати. Стаята потъна в полумрак. Сънливата тишина се нарушаваше само от рядкото звънтене на трамваите или клаксона на някой автомобил, който минаваше по нажежения паваж на „Сан Херонимо“. Сега бяха най-горещите часове на деня.

— Защо не отидеш в Сан Себастиян? — попита той.

— Сега там е пълно с англичани — произнесе тя с досада. — Освен това парите ми са на свършване.

— За колко време имаш още?

— За няколко месеца… О! … Предостатъчно! И зловещото спокойствие на това „предостатъчно“ прониза болезнено.

— Un momentito — каза тя (испанският език се бе вече установил помежду им) и като отиде при нощното шкафче, извади от него кутията с принадлежностите за инжектиране.

След това тръгна към банята.

— Десет сантиграма по-малко! — заповяда Луис-строго.

А тя отвърна:

— Не. Няма смисъл.

— Ще опиташ! — каза той, като отиде бързо при нея и я улови за раменете. — Ще инжектираш по-малко, ако ме обичаш наистина.

— Аз те обичам, но не мога да направя това… Днес искам да бъда спокойна. Има да ти говоря много неща.

— Не искам да ми говориш нищо.

— Трябва да знаеш всичко… Трябва да научиш как е загинал Рикардо. Ти си длъжен да знаеш това. Аз никога не бих ти го разправила, ако не беше негов брат.

— Тогава обещай ми: ще почнем опита от утре.

— Добре. Обещавам — каза тя с пуста усмивка. И гласът й подсказа колко безнадежден щеше да бъде опитът.

— Стерилизираш ли спринцовките и разтвора?

— Аз никога не правя това.

— Защо? — попита той гневно.

— Защото в Испания няма микроби. Витамините и слънцето убиват всичко.

— Кой ти каза това?

— Един испански лекар.

— От Кралската академия навярно. Подлеците успокояват съвестта си, за да не мислят за миазмите на бедността.

— О! … Ти си червен! — каза тя с усмивка.

Той изтръгна кутията от ръцете й, след това постави щепсела на електрическия котлон, за да извари спринцовката. Фани влезе в банята и се върна оттам, навлякла копринения убитозелен пеньоар, в който я видя за първи път. Единият й ръкав бе запретнат. Когато всичко бе готово, тя си направи инжекцията сама,

За момент.

Луис пак извърна главата си настрана, за да не гледа ужасното забиване на иглата в бледата плът на ръката й.

— Хвърли сакото си. Тук е много горещо — каза тя.