Шрифт:
1
Събота, 6-и юни 1992 г., 8 ч.
Тази сутрин чешмата не течеше.
Бълбук, бълбук, оригна се като новородено, и толкова.
Почуках на съседката: у тях всичко било наред. Да не би да сте затворили спирателния кран, попита ме. Аз ли? Дори не го знам къде е, отскоро живея тук, знаете, и се прибирам само вечер. Боже Господи, а когато заминавате за седмица, не спирате ли водата и газта? Ами не. Колко неразумно, пуснете ме да вляза, сега ще ви покажа.
Отвори шкафчето под мивката, мръдна нещо
Нервите ми са наред. Полтъргайсти не съществуват, само във филмите. И не е да съм сомнамбул, защото дори като сомнамбул нямаше да знам за съществуването на този кран, иначе щях да го използвам и като буден, защото душът капе и рискувам да не мигна цяла нощ, заслушан непрестанно в тази капка, все едно съм във Валдемоса. Всъщност често се будя, ставам и отивам да затворя вратата на банята и тази между спалнята и антрето, за да не чувам проклетото капане.
Не е възможно да е бил, знам ли, някой електрически контакт (кранчето, както е известно, се върти с ръка), нито някоя мишка, защото дори да е минала оттам, не би имала сила да помръдне тая джаджа. Тя е старомодна желязна кръгла дръжка (всичко в този апартамент е на поне петдесет години), ръждясала на всичкото отгоре. Така че е трябвало да пипне ръка. Хуманоидна. А нямам комин, през който да мине маймунът от улица „Морг“.
Да помислим. Всяко следствие си има причина, поне така казват. Оставяме чудото настрана, не виждам за какво му е на Бог да се занимава с моя душ, да не е Червено море? Така че минаваме на естествено следствие, естествена причина. Снощи, преди да си легна, изпих един стилнокс с чаша вода. Значи до този момент вода е имало. Тази сутрин вече нямаше. Следователно, драги ми Уотсън, кранът е бил затворен през нощта, и то не от теб. Някой, някои са влезли в дома ми и са се уплашили, че освен шума, който вдигат те (стъпвали са безшумно като котки), може да ме събуди прелюдията на капката, която е досадила дори на тях, и може би са се запитали как не ме буди. Затова, много хитро, са направили това, което би направила и съседката ми, спрели са водата.
А после? Книгите са подредени в обичайния си безпорядък, и тайните служби на половината свят да са минали и да са ги разгледали страница по страница, пак не бих забелязал. Безполезно е да гледам в чекмеджетата или да отварям гардероба в антрето. Ако са търсили нещо, в наши дни можеш да направиш само едно: да ровиш в компютъра. Може би, за да не губят време, са копирали всичко и са си отишли по живо по здраво. И чак сега, докато отварят и затварят документите един по един, са разбрали, че в компютъра няма нищо, което да ги интересува.
Какво са се надявали да намерят? Очевидно е — искам да кажа, не виждам друго обяснение, — че са търсели нещо за вестника. Не са глупави, помислили са си, че съм си водил бележки за работата в редакцията и че ако знам нещо за станалото с Брагадочо, трябва да съм го записал някъде. Сега сигурно са прозрели истината — че държа всичко на дискета. Разбира се, тази нощ са ходили и в офиса и не са намерили мои дискети. Така че стигат до извода (но чак сега), че може би си я държа в джоба. Какви сме тъпаци, си казват, трябваше да му претърсим якето. Тъпаци? Нещастници. Ако бяха хитри, нямаше да работят такава мръсна работа.
Сега ще опитат отново, ще го докарат най-малкото до откраднатото писмо, ще ми уредят
Как се озовах в тази каша? Мисля, че вината е на професор Ди Самис и на факта, че знам немски.
Защо се сещам за Ди Самис, история отпреди четирийсет години? Просто винаги съм си мислил, че така и не завърших висше образование по вина на Ди Самис, а в тази интрига се забърках, защото не бях завършил висше образование. Освен това Анна ме заряза след две години брак, защото разбра, по нейните думи, че съм компулсивен губещ — кой знае какви и ги бях разказвал отначало, за да ме хареса.
Не се дипломирах, защото знаех немски. Баба ми беше от Алто Адидже и ме караше да го говоря като малък. Още от първи курс в университета, за да се издържам, докато уча, почнах да превеждам книги от немски. По това време да знаеш немски си беше цяла професия. Четяха се и се превеждаха книги, които другите не разбираха (и които тогава се смятаха за важни), и се плащаха по-добре, отколкото от френски и дори от английски. Мисля си, че днес става същото с хората, които знаят китайски или руски. Във всеки случай или превеждаш от немски, или се дипломираш, едновременно не се получава. Всъщност да превеждаш значи да си стоиш вкъщи в студ и пек, да работиш по пантофи и да научаваш куп неща. Защо да ходиш на лекции в университета.
От мързел бях записал курс по немски. Казвах си, че няма да уча много, така и така всичко знам. По онова време светилото беше професор Ди Самис, който си беше свил, както го наричаха студентите, орлово гнездо в една порутена барокова сграда, където по широко стълбище се стигаше в просторен атриум. От едната страна беше институтът на Ди Самис, от другата — aula magna, както помпозно я наричаше професорът, в общи линии една зала с петдесетина места.
В института можеше да се влиза само по пантофи. На входа имаше достатъчно за асистентите и двама-трима студенти. Който останеше без пантофи, чакаше навън да му дойде редът. Всичко беше излъскано с восък, според мен даже книгите по стените. Дори лицата на асистентите, старци, които от праисторически времена чакаха реда си за професура.
Аулата беше с много висок таван и готически прозорци (така и не разбрах защо в тази барокова сграда) със зелени витражи. В точното време, тоест в един и четиринайсет, професор Ди Самис излизаше от института, следван на метър разстояние от стария асистент и на два метра от по-младите, под петдесетгодишните. Старият асистент му носеше книгите, младите — магнетофона. Магнетофоните в края на петдесетте бяха огромни, приличаха на ролс-ройсове.
Ди Самис преминаваше десетте метра, които деляха института от аулата, сякаш бяха двайсет: не вървеше по права, а по крива линия, не знам парабола ли, или елипса, казваше на висок глас: „Идваме, идваме“, след което влизаше в аулата и сядаше на нещо като изсечен подиум — все едно всеки момент щеше да се провикне: „Именувайте ме Ишмиъл“.