Играта
Шрифт:
Щом се озова навън, той извади телефона на петдесет и осми от джоба и набра един номер. На десетина метра навътре сред боровете той натисна бутона за позвъняване и в товарното отделение на буса неговият „Сони Ериксон“ внезапно се съживи.
Зън-зън!
„This one is for you, Erman!“, успя да си помисли, преди ударната вълна да го събори на земята и всичко да почернее.
22. An activity for Recreation
Пакетът я чакаше, когато тя отвори вратата на апартамента си. Няколко плика и рекламна брошура
Беше плосък, малък кафяв пакет, точно толкова голям, че да мине през отвора за пощата. За размерите си обаче беше доста тежък.
Тя веднага разпозна почерка, но не побърза да го отвори.
Бяха минали четири дни от вечерта на E4.
Четири повратни, тотално откачени дни!
За късмет се беше измъкнала от медиите. Пресслужбата отговаряше на всички въпроси и името и остана извън историята.
Медиите, начело с вечерните вестници, разбира се, бяха пощурели.
Заглавията бяха Предотвратен терористичен атентат!, Работа на Ал Кайда! или нейният абсолютен фаворит:
На пет секунди от катастрофата!
Въпреки че наличната информация всъщност беше меко казано премерена, както обикновено всички новинарски редакции се състезаваха кой знае най-много. Но този път експертите бяха учудващо единодушни.
Дори репортерите, които се редуваха да се интервюират театрално едни други по телевизията, се придържаха общо взето към един сценарий.
Атентат с потенциално катастрофални последици е бил предотвратен в последния момент, благодарение на бдителността на Националната служба за охрана — това никой не го отричаше. Или поне засега. Дебатът в момента се въртеше около това как терористите са успели незабелязано да се сдобият с полицейски автомобил и да го натоварят с толкова много взривни вещества, че експлозията бе превърнала двуетажна тухлена постройка в кота нула, а още по-очевидният въпрос бе кой носеше вина за всичко.
Отговорните ръководители се обвиняваха едни други, както обикновено, PR-съветниците работеха извънредно и с времето нищо не стана кой знае колко по-ясно.
Защо терористът, след като мисията му се бе провалила, беше решил да се зарови под офис сграда в Шиста, не беше известно. Собственикът на имота съобщи, че офисите са били празни, така че нямаше видима причина да бъдат подложени на атака. Горе-долу с това се изчерпваха следите, които се обсъждаха в медиите.
Ребека знаеше, че разследването на СЕПО не бе стигнало много по-далеч. Щяха да минат още няколко дни, докато изровят достатъчно отломки от кратера, за да може разследването на местопрестъплението да започне на сериозно, но полицейските техници далеч не звучаха обнадеждени за резултата.
Същата несигурност цареше, въпреки категоричните изказвания в медиите, около самоличността на извършителя. Всичко, с което разполагаха, беше неясно описание на швед на около тридесет години, а и като цяло нишките на разследването бяха доста оскъдни.
Никой не се бе
Беше имала лична среща с началника на полицията, Рунеберг и шефа на Сикрет Сървис за Европа. Ръкостискания, похвали и благодарности, всички тези неща, които тя обикновено приемаше трудно. Но този път и бе учудващо лесно да се справи с хвалбите.
Колегите в отдела, дори Деян, в момента я посрещаха с изпълнени с уважение погледи. Не беше свикнала с това чувство, но всъщност беше изключително приятно.
Беше доказала на света, че има нужните качества — и значително по-важно, беше го доказала на себе си!
Именно това прозрение бе направило признанието и медала значително по-лесни за преглъщане.
Не беше казала нищо на Мике, във всеки случай не още. Но той така или иначе явно го бе доловил.
— Изглеждаш различна по някакъв начин — каза и, когато се видяха няколко дни след случката. — Не знам какво е, но ми харесва — добави и стисна ръката и малко по-силно.
И за кратко тя се почувства добре, сякаш всичко щеше да се нареди и тя всъщност заслужаваше да бъде щастлива.
Но после се сети за Хенке и осъзна, че щастливият край не беше за такива като нея.
Нямаше и следа от него.
Досега.
И все пак тя никога не се бе съмнявала, че той се е отървал. Такива като Хенке винаги се отърваваха. Който и да бе карал онзи бус, не беше той, тя бе сигурна в това. Хенке беше много неща, но не и терорист.
Въпросът беше дали наистина искаше да знае какво съдържа пакетът?
Остави го да лежи няколко минути, после не издържа и го огледа по-отблизо. Във всеки случай беше с пощенски печат от Франкфурт, естествено без адрес на подателя. Когато го разклати, тя чу леко шумолене.
Взе решение, пое си дълбоко дъх и разкъса пакета с едно движение, толкова рядко, че съдържанието се разпиля по пода с металическо дрънчене.
Няколко секунди тя просто се взираше в предметите, които лежаха долу. Остави мозъка си да възприеме какво представляват, а постепенно и какво означават.
И когато това стана, тя падна на колене, протегна ръце и докато сълзите се стичаха по бузите и, тя ги събра и ги притисна силно към гърдите си.
Шест болта.
Шест ръждиви болта, които някога бяха били част от балконски парапет в южно предградие.
Въпреки годините, по главите им псе още можеха да се видят следите от инструменти. Като че този, който ги бе развивал, не бе разполагал с подходящ ключ или е бил принуден да работи от неудобен ъгъл.
Била е нужна решителност, за да се разхлабят. Голяма решителност, гняв, дори изгаряща омраза.
Но по някаква причина тя все пак бе убедена, че силата, която в крайна сметка бе накарала бетона да отпусне хватката си, бе любов.
Дълго време тя просто стоя на черно-белия теракотен под и плака.