Черен лед

Чайлд Линкълн

Погледът на Лойд се плъзна към заседателната маса.

— Преди да намери смъртта си на острова, Масънкей бе планетарен геолог. По-точно казано — търсач на метеорити. И допреди около две години — партньор на Сам Макфарлън.

Видя как раменете на Макфарлън сякаш се вдървиха.

— Когато нашият съгледвач разбрал това, изпрати всичко тук за анализ. Във флопидисковото устройство на томографския сонар имаше заседнала дискета. Един от нашите техници успя да извлече данните от нея. Неколцина от хората ми ги анализираха, но те се оказаха твърде голяма хапка за тях, та да могат да ги осмислят напълно. Ето защо наехме Сам.

Макфарлън отгърна първата страница и мина на втората, после пак се върна на

първата.

— Отначало си помислих, че Нестор е забравил да калибрира машината си. Но после видях и останалите данни.

Той пусна разпечатката, след това избута двата омачкани листа настрани с бавно, почти благоговейно движение. Започна да рови из пръснатите книжа и извади друг лист.

— Не изпратихме експедиция на място — продължи Лойд, отново обръщайки се към Глин, — защото последното нещо, което бихме искали, е да привлечем ненужно внимание. Но поръчахме прелитане над острова. И върху този лист, който Сам сега държи, са данните, получени от спътника LOG II — нискоорбиталният сателит за геоложки изследвания.

Макфарлън внимателно остави листа с данните.

— Беше ми много трудно да повярвам на всичко това — рече най-накрая той. — Четох ги десетки пъти. Но няма начин да ги отхвърля. А те означават само едно нещо.

— И то е?

Тонът на Глин бе спокоен, окуражаващ, но без да съдържа и следа от любопитство.

— Мисля, че знам какво е търсел Нестор.

Лойд изчака. Знаеше какво щеше да каже Макфарлън. Но искаше да го чуе отново.

— Това е най-големият метеорит на света.

Лойд разцъфна в усмивка.

— Кажи на мистър Глин колко голям, Сам.

Макфарлън се прокашля.

— Най-големият метеорит, открит досега на земята, е Анигито, и се намира в Нюйоркския музей. Тежи шейсет и един тона. А този тежи четири хиляди тона. И това е абсолютният минимум.

— Благодаря ти — рече Лойд, тялото му се тресеше от радост, а лицето му сияеше в усмивка.

После той се обърна и погледна отново Глин. Изражението му не се бе променило.

Последва дълго мълчание, след което Лойд заговори отново с нисък и продрезгавял от емоциите глас:

— Искам този метеорит. Вашата работа, мистър Глин, е да направите така, че да го получа.

6.

Ню Йорк сити

4 юни, 11:45

Лендроувърът се носеше по Уест стрийт, изображенията на хлътналите пирсове по река Хъдсън проблясваха по стъклата му, а небето над Джърси сити на обедното слънце бе с цвят на убита сепия. Макфарлън натисна силно спирачките, след това зави, за да избегне удара с едно такси, което пресичаше трите платна, за да не пропусне клиент. Но тези му движения бяха спокойни и машинални. Мислите му бродеха твърде далеч.

Спомняше си онзи следобед, когато падна метеоритът Сарагоса. Тъкмо бе завършил гимназия, нямаше работа, нито планове за такава, и бродеше из Мексиканската пустиня, мушнал томче на Карлос Кастанеда в задния си джоб. Слънцето бе вече ниско и той се канеше да потърси място, където да опъне спалната си постелка. Изведнъж ландшафтът около него се освети ярко, сякаш слънцето бе изскочило иззад надвиснали облаци. Ала облаци нямаше, небето бе напълно ясно. Той застина на място. Върху пясъчния терен пред него се появи втора негова сянка: отначало издължена и неясна, тя бързо се скъсяваше. Долови нещо като песен. А след това се чу силна експлозия. Падна на земята, помисли си, че имаше земетресение, ядрен взрив или че е дошъл Армагедон 3 . Чу се трополенето на дъжда. Само че не беше дъжд: бяха хиляди малки камъчета, които валяха около него. Взе едно от тях: малко сиво камъче, покрито с черна корица. Все още съдържаше в себе си дълбокия мраз на далечния космос, въпреки

огненото си спускане през атмосферата.

3

Армагедон — „И събраха ги на мястото, което по еврейски се нарича Армагедон… и градовете на народите паднаха…“ (Библия, Откровението на Йоан, 16:16–19). Според предсказанието Армагедон е мястото, където силите на злото ще предприемат последната си битка срещу Бог. В по-съвременно тълкуване Армагедон е бойното поле между доброто и злото в деня преди Страшния съд, където ще се състои последната и най-разрушителна битка. — Б.пр.

И докато гледаше това парченце, дошло от космоса, той изведнъж проумя какво би искал да прави през останалия си живот.

Ала това бе преди много години. Сега се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за онези дни на идеализъм. Погледът му се отклони към заключеното куфарче на седалката до него, в което бе опърпаният дневник на Нестор Масънкей. Опита се да мисли по-малко и за него.

Светофарът светна зелено и той зави в тясна еднопосочна улица. Това бе месарският район, свит в най-далечния ъгъл на Уест Вилидж. Вратите на стари складове зееха широко отворени и яки мъжаги внасяха и изнасяха от камионите разфасовано месо. В далечния край на улицата, сякаш за да се възползват от близостта си до това място, имаше няколко ресторанта с имена като „Горещо прасе“ и „Задният двор на чичо Били.“ Гледката бе пълен контраст на изваяната от хром и стъкло главна квартира на „Лойдс холдингс“ на Парк авеню, откъдето идваше. „Чудесно място за седалище на корпорация — помисли си Макфарлън, — особено ако се заминава с фючърси на свински шкембета.“ Два пъти провери адреса, записан на листчето върху таблото.

Намали, след това бавно паркира лендроувъра в дъното, до един склад. Изгаси двигателя, излезе на влажния, пропит с миризма на месо въздух, и се огледа. На половин пресечка по-нататък бе спрял боклукчийски камион, който преживяше тежко товара си. Дори и от разстояние го лъхна мирисът на зеления бълвоч, който се стичаше по задната му броня. Това бе вонята, уникална за боклукчийските камиони в Ню Йорк; който я е подушил веднъж, никога повече не я забравя.

Пое дълбоко дъх. Срещата още не бе започнала, а се усещаше вече напрегнат, съпротивителните му сили нарастваха. Чудеше се какво бе разказал Лойд за него и за Масънкей на Глин. Нямаше всъщност голямо значение — онова, което не знаеха, щяха да го научат твърде скоро. Клюките се носеха по-бързо и от нашествениците, които търсеше по земята.

Издърпа тежкото куфарче от задната седалка, след това затвори и заключи вратата на лендроувъра. Пред него се издигаше нечистата фасада от началото на века, масивна сграда, която заемаше почти цялото разстояние между двете пресечки. Погледът му пробяга по десетината етажа и се спря върху табелата с надпис „Прайс и Прайс, разфасовка на свинско, инк.“ Боята бе изличена от времето. Макар прозорците на долните етажи да бяха зазидани, той видя новата метална дограма и остъкляване на по-горните.

Единственият вход изглежда бе товарният портал. Той натисна звънеца встрани от него и зачака. След няколко секунди се чу тихо изщракване и вратите се отвориха, безшумно движейки се на смазаните си лагери.

Озова се в слабо осветен коридор, който свършваше пред други метални врати, много по-нови, обрамчени с клавиатури за кодове за достъп и сканиращо устройство. Като приближи, вратите се отвориха и през тях пристъпи с атлетична пружинираща стъпка дребен, мургав и набит мъж с анцуг с надпис на Масачузетския технологичен институт. Имаше къса, къдрава, посребрена на слепоочията коса. Очите му бяха тъмни и умни, а самият той излъчваше сърдечност, която не бе никак характерна за бизнесменския дух.