Братята
Шрифт:
Обикновено тримата прекарваха от шест до осем часа в библиотеката. Ако някой затворник имаше юридически проблем, той просто си уреждаше среща с един от Братята и посещаваше тяхната обител. Хатли Бийч беше специалистът по присъдите и обжалванията. Фин Ярбър се занимаваше с банкрут, разводи и детски издръжки. Джо Рой Спайсър, който нямаше юридическо образование, не се беше профилирал. Не му и трябваше. Той се занимаваше с измамите.
Строги правила забраняваха на Братята да приемат заплащане за юридическите си услуги, но строгите правила не се спазваха. Обжалванията бяха златна мина. Около една четвърт от затворниците в Тръмбъл бяха несправедливо осъдени. Бийч можеше за една нощ да прегледа
Зад рафтовете в дъното на юридическата библиотека имаше тясна стаичка за съвещания, почти скрита от основното помещение. Вратата към нея беше остъклена, но никой не си даваше труда да гледа през прозореца. Братята се оттегляха там за тихи занимания. Те наричаха тази стая свой кабинет.
Спайсър току-що се бе срещнал с адвоката им и носеше пощата, сред която имаше няколко наистина хубави писма. Той затвори вратата, измъкна един плик и го размаха пред Бийч и Ярбър.
— Жълта хартия — каза той. — Колко трогателно. Писмото е за Рики.
— От кого е? — попита Ярбър.
— Къртис от Далас.
— Банкерът ли? — попита развълнувано Бийч.
— Не, Къртис е собственикът на бижутерийните магазини. Слушайте. — Спайсър отвори писмото, което също беше написано на мека жълта хартия. Той се усмихна, изкашля се и зачете:
— „Скъпи Рики, твоето писмо от осми януари ме трогна до сълзи. Прочетох го три пъти. Горкото момче! Защо те държат там?“
— Къде е той?
— Рики е затворен в скъпа клиника за наркомани. Лечението му се плаща от богатия му чичо. Рики е там от година и вече е чист и напълно излекуван, но ужасната управа на клиниката няма да го пусне до април, защото получава двайсет хиляди долара на месец от богатия му чичо, който иска племенникът му да е затворен и не му изпраща никакви джобни пари. Не си ли спомняш?
— Сега вече да.
— Ти ми помогна да го измисля. Да продължавам ли?
— Давай.
Спайсър продължи да чете:
— „Едва се сдържам да не дойда сам да се разправям с тези ужасни хора. А чичо ти е пълен нещастник! Богаташите като него си мислят, че могат просто да пращат пари и да не се интересуват от близките си. Както вече ти казах, баща ми беше много богат и беше най-стиснатият човек, когото познавам. Все ми купуваше разни неща — вещи, които бяха нетрайни и не означаваха нищо, когато ги изгубех. Само че никога нямаше време за мен. Той беше болен човек като чичо ти. Прилагам чек за хиляда долара, ако ти потрябва да си купиш нещо от лавката. Рики, нямам търпение да те видя през април. Вече споменах на жена си, че тогава ще се проведе международното изложение на диаманти в Орландо. Тя не иска да дойде с мен.“
— През април ли? — попита Бийч.
— Да. Рики е убеден, че ще го пуснат през април.
— Колко мило — усмихна се Ярбър. — Значи Къртис има жена и деца?
— Къртис е петдесет и осем годишен, има три пораснали деца и две внучета.
— Къде е чекът? — попита Бийч.
Спайсър бръкна в плика и мина на втора страница.
— „Трябва да сме сигурни, че можеш да дойдеш с мен в Орландо — прочете той. — Убеден ли си, че през април най-сетне ще те пуснат? Моля те, кажи «да». Непрекъснато мисля за теб. Държа снимката ти в чекмеджето на бюрото си и когато погледна очите ти, знам, че трябва да бъдем заедно.“
— Ама че гадост — възкликна
— В Тексас сигурно има много сладки момченца — отвърна Ярбър.
— А в Калифорния няма, така ли?
— Останалото е само лигавщини — заключи Спайсър, като прегледа набързо писмото. По-късно щеше да има достатъчно време да го четат. Извади чека за хиляда долара и го показа на колегите си. Скоро той щеше да бъде предаден на адвоката им, за да депозира сумата в тайната им сметка.
— Кога ще почнем да го притискаме? — попита Ярбър.
— Нека разменим още няколко писма. Рики трябва да сподели още свои мъки и страдания.
— Какво ще кажете някой пазач да го набие или нещо такова? — предложи Бийч.
— Там няма пазачи — възрази Спайсър. — Това е клиника за баровци, нали така? Там има психолози.
— Но Рики не може да излезе, нали? Значи е оградено и сто на сто има по някой и друг пазач. Или пък някой дръвник да награби Рики в банята или гардеробната?
— Не може да бъде жертва на сексуално насилие — отвърна Ярбър. — Къртис може да се изплаши, че Рики е хванал някоя болест.
Те отделиха още няколко минути, за да измислят нови неволи за бедния Рики. Снимката му беше задигната от стената на друг затворник, размножена от адвоката им и разпратена на повече от десетина адреса из всички щати. От нея се усмихваше красив колежанин в тъмносиня тога и шапка, стиснал диплома в ръката си.
Решиха, че Бийч ще поработи два-три дни върху новата история, а после ще напише чернова за следващото писмо до Къртис. Бийч беше Рики и в този миг бедното измислено момче пишеше сърцераздирателни писма до осем състрадателни души. Ярбър беше Пърси, също излекуван младеж в клиника за наркомани, който чакаше скоро да го пуснат и си търсеше богат чичко за другар в живота. Пърси бе пуснал пет въдици и бавно поклащаше стръвта.
Джо Рой Спайсър не го биваше в писането. Той координираше операцията, следеше да са последователни в измислиците си и се срещаше с адвоката, който носеше пощата. Освен това се грижеше за парите.
А това, многоуважаеми колеги, е от Куинс — обяви той, като измъкна друго писмо.
Бийч и Ярбър зяпнаха писмото в гробна тишина. Според шестте писма, които си бяха разменили с Рики, Куинс беше богат банкер от малко градче в Айова. Бяха го открили, също като останалите, чрез обявите в едно гейсписание, което криеха, в юридическата библиотека. Той беше втората им жертва. Първият, който бе захапал кукичката, явно беше заподозрял нещо и бе спрял да пише. Куинс беше пратил и снимка — на пикник със семейството си на брега на някакво езеро. Гол до кръста, с шкембе, хилави ръце и оредяваща коса. На петдесет и една години. Снимката беше некачествена, несъмнено подбрана от Куинс така, че трудно да го разпознаят.
— Искаш ли ти да го прочетеш, Рики? — попита Спайсър и връчи писмото на Бийч, който го пое и погледна плика. Беше бял, надписан с печатни букви и без обратен адрес.
— Чел ли си го?
— Не. Давай.
Бийч бавно извади писмото, напечатано гъсто на стара пишеща машина върху обикновен бял лист. Той се изкашля важно и зачете:
— „Скъпи Рики, направих го. Още не мога да повярвам, но се реших. Използвах уличен телефон и преведох парите с пощенски запис, така че да не се разбере кой съм — мисля, че няма да ме усетят. Предложената от теб нюйоркска компания се оказа превъзходна, хората бяха много дискретни и услужливи. Честно казано, Рики, едва не умрях от страх. Никога не съм си представял, че ще запазвам места за гейекскурзия. И знаеш ли какво? Беше страхотно. Толкова се гордея със себе си. Запазил съм двойна каюта за по хиляда долара на нощ и нямам търпение да заминем.“